— При кое?
— Нямам игли и конци — обяснявам аз възможно най-любезно. — Не мога да шия.
— Поне едно копче можеш да зашиеш! — възкликва тя.
— Не, не мога — отвръщам аз, стресната от изражението й. — Това не е проблем. Ще върна блузата в химическото.
Госпожа Фарли не крие, че е ужасена.
— Наистина ли не можеш да зашиеш копче? Майка ти никога ли не те е учила?
Потискам смеха си, когато си представям как мама шие копче.
— Ами… не. Не ме е научила.
— По мое време — клати глава госпожа Фарли — всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи и да обръщат яки.
Всички тези неща не ми говорят абсолютно нищо. Да обръщат яки. Такива приказки не означават нищо за мен.
— По мое време… вече не ни учеха на такива неща — отвръщам любезно аз. — Учеха ни как да се подготвяме за изпитите и да си изберем добра кариера. Учеха ни да имаме мнение. Учеха ни как да използваме мозъците си — не се сдържах да добавя аз.
Госпожа Фарли ме поглежда.
— Жалко — заявява накрая тя и ме потупва съчувствено по ръката.
Опитвам се да запазя спокойствие, но напрежението, трупало се в мен целия ден, заплашва да избухне. Работила съм часове наред, рожденият ми ден така и не беше отпразнуван, чувствам се уморена до смърт, гладна съм… а тази бабка ми разправя как се шиело копче.
— Не е никак жалко — отвръщам напрегнато аз.
— Както кажеш, миличка — съгласява се миролюбиво госпожа Фарли и се отправя към апартамента си.
Това ме подпалва още повече.
— И защо да е жалко? — питам аз и излизам след нея. — Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя корпоративен финансов договор и да спестя на клиента си трийсет милиона лири. Това мога да го направя.
Госпожа Фарли ме наблюдава от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
— Жалко — повтаря тя, сякаш не е чула и дума от казаното. — Лека нощ, миличка. — Тя затваря вратата и аз въздъхвам тежко и отчаяно.
— Вие чували ли сте някога за феминизъм? — крясвам пред вратата й аз.
Отговор няма.
Връщам се ядосана в своя апартамент, затварям вратата и грабвам телефона. Набирам номера на местната пицерия и поръчвам обичайните неща: пица „Капричоза“ и порция пържени картофки. Сипвам си чаша вино, настанявам се в хола и пускам телевизора.
Игли и конци. Интересно какво ли още трябва да имам според нея? Може би чифт игли за плетене? Или пък тъкачен стан?
Отпускам се на канапето, стиснала в ръка дистанционното, и започвам да прищраквам по каналите, като поглеждам разсеяно какво дават. Новини… френски филм… документален филм за животните…
Я чакай малко. Преставам да прищраквам, оставям дистанционното на канапето и се отпускам на възглавниците.
„Семейство Уолтън.“
Тишина и спокойствие. Точно от това имам нужда.
Това май е една от последните сцени. Цялото семейство са се събрали на масата и дядото казва молитвата.
Отпивам вино и усещам как започвам да се отпускам. Открай време харесвам „Семейство Уолтън“, макар и тайно, още от дете. Тогава, щом ме оставеха сама, седях в тъмното и си представях, че живея в планината със семейство Уолтън.
Ето я и последната сцена, винаги я чакам с огромно нетърпение: къщата на семейство Уолтън в мрака. Светлините трепкат, щурците свирукат. Джон Бой е спрял да разказва. Къщата е пълна с хора. Прегръщам си коленете и гледам замечтано към екрана, докато познатата музика ни отвежда към края.
— Лека нощ, Елизабет!
— Лека нощ, бабо — отвръщам аз на висок глас. Няма кой да ме чуе.
— Лека нощ, Мери Елън!
— Лека нощ, Джон Бой — казвам аз едновременно с Мери Елън.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
— Лека.
4
Когато се събуждам, сърцето ми бие до пръсване. Скачам и посягам за химикалка, докато питам на глас:
— Какво има? Какво?
Обикновено се будя все така. Май ни е семейна черта. Всички спим неспокойно. Миналата Коледа, когато бях у мама, към три сутринта се промъкнах в кухнята за чаша вода и открих мама по халат да чете някакво предложение за съдебно споразумение, докато Даниел се наливаше с ксанакс1 и щракаше по каналите.
Вмъквам се в банята и се вглеждам в бледото си лице. Това е то. Толкова работа, толкова учене, толкова безсънни нощи, все посветени на този ден.
Ще стана ли партньор, няма ли да стана партньор?
Господи! Престани. Не мисли по този въпрос. Влизам в кухнята и отварям хладилника. По дяволите. Свършило ми е млякото.
Нямам и кафе.