Оглеждам бланката, за да открия името и номера на човека от Трета обединена, който се занимава с тази сделка. Чарлс Конуей.
Трябва да му позвъня. А след това ще му съсипя деня, като призная, че съм направила непоправим гаф. С треперещи ръце грабвам телефона. Имам чувството, че сама се насилвам да се потопя в гнусно блато, пълно с пиявици.
Няколко секунди стоя неподвижна, впила поглед в копчетата. Докато изчаквам сигнала свободно, сърцето ми блъска до пръсване.
— Чарлс Конуей.
— Здравейте! — Опитвам се да успокоя гласа си. — Обажда се Саманта Суитинг от „Картър Спинк“. С вас не се познаваме.
— Здравейте, Саманта. — Струва ми се мил човек. — С какво мога да ви помогна?
— Обаждам се по един технически въпрос. Става въпрос за… — Трябва да се насиля, за да изрека името — „Глейзърбрукс“.
— И вие ли чухте? — пита Чарлс Конуей. — Новините се носят бързо.
Стаята сякаш се смалява и ме притиска отвсякъде. Стисвам слушалката още по-здраво.
— Какво да съм чула? — Гласът ми звучи по-тънък, отколкото трябва. — Нищо не съм чула.
— Така ли? Предположих, че затова се обаждате. — Той замълчава и чувам как кара някой да провери проклетията в „Гугъл“. — Днес са извикали получателите. Последният им опит да се измъкнат се е провалил…
Той продължава да говори, но аз не чувам нито дума повече. Сякаш главата ми е в безтегловност. Пред очите ми избиват черни петна.
„Глейзърбрукс“ са фалирали. Няма начин да успея да подготвя новата документация толкова бързо. Просто няма да се получи.
Няма да успея да регистрирам гаранцията.
Не мога да оправя нещата.
Грешката ми струва петдесет милиона лири загуба на Трета обединена банка.
Имам чувството, че халюцинирам. Единственото ми желание е да хлопна слушалката и да избягам колкото е възможно но-далече и по-бързо.
Гласът на Чарлс Конуей достига до съзнанието ми.
— Добре, че се обадихте. — Чувам го как барабани по клавиатурата, без дори да предполага какво става. — Иска ми се да ви помоля да проверите отново гаранцията.
В първия момент не мога да произнеса и дума.
— Добре — казвам най-сетне аз с дрезгав глас. Затварям. Цялата треперя. Май ще повърна.
Прецаках всичко.
Прецаках огромна сделка и не мога… Дори не мога…
Без дори да съзнавам какво правя, отмествам стола назад. Трябва да изляза. Трябва да се махна.
5
Минавам покрай рецепцията на автопилот. Обляната в слънце улица е пълна със служители, излезли да обядват. Насилвам се да вървя и да местя ритмично краката си в такт с множеството.
Работата е там, че съм различна от останалите. Току-що един клиент загуби петдесет милиона лири заради мен.
Петдесет милиона. Цифрата отеква като барабанен ритъм в главата ми.
Просто не разбирам как е възможно да се случи подобно нещо. Все това си повтарям. Не мога да мисля за нищо друго. Това се превръща в идея фикс. Как е възможно да не видя… как може да пропусна…
До днес дори не бях виждала този документ. Не ми е попадал пред погледа нито за миг. Сигурно е бил оставен на бюрото, след това е покрит по невнимание с нещо друго. Или е бил пъхнат в някоя папка, или сред купчина договори, или върху него съм оставила чаша кафе.
Допуснала съм грешка. Позволила съм си да направя грешка. Единствената грешка, която някога съм допускала. Иска ми се да се събудя и всичко това да се окаже натрапчив кошмар, сцена, запомнена от някой филм, нещо, което се е случило на друг. Това е просто история, която съм чула в някое заведение, и съм благодарила на щастливата си звезда, че не ми се е случило подобно нещо…
Само че то се случва тъкмо на мен. Да, на мен. С кариерата ми е свършено. Последният човек, допуснал грешка в „Картър Спинк“, е бил Тед Стивънс през 1983 г., когато клиент загубил заради него десет милиона лири. Бил уволнен незабавно.
А пък заради мен клиентът губи пет пъти повече.
Дишам все по-учестено, главата ми се върти, имам чувството, че се давя. Май това е пристъп на паника. Отпускам се на някаква пейка и чакам да ми премине.
Само че пристъпът не преминава, дори започвам да се чувствам по-зле.
Неочаквано мобилният ми звънва, започва да вибрира в джоба ми и аз скачам. Вадя го и поглеждам кой ме търси. Обажда се Гай.
Не мога да говоря с него. Не мога да говоря с когото и да е. Не и в момента.
След минутка на екрана се изписва, че ми е оставено съобщение. Вдигам мобилния до ухото си и натискам „1“, за да прослушам съобщението.
— Саманта! — Гай е радостен. — Къде си? Всички те чакаме с шампанското, за да направим съобщението, че вече си партньор!