Партньор. Идва ми да ревна. Само че… не мога. Прекалено голяма съм за подобни работи. Пускам телефона в джоба и отново се изправям. Започвам да крача все по-бързо и по-бързо, промъквам се между пешеходците и не обръщам никакво внимание на странните погледи, с които ме стрелкат. Главата ми тупти и нямам никаква представа къде отивам. Знам само, че не мога да спра.
Имам чувството, че съм вървяла часове, всичко ми е като в мъгла, краката ме водят незнайно накъде. Слънцето пече, тротоарите са прашни и много скоро главата започва да ме боли. Усещам как мобилният отново вибрира, но не му обръщам никакво внимание.
Най-сетне, когато усещам, че краката ме болят, забавям крачка и спирам. Устата ми е пресъхнала; напълно обезводнена съм. Трябва да пийна малко вода. Вдигам поглед и се опитвам да се ориентирам къде се намирам. Стигнала съм на гара Падингтън. Как е възможно да се озова точно тук?
Без да мисля, се насочвам към входа и влизам в сградата. Пълно е с шумни пътници, флуоресцентните светлини, климатиците и отекващите по високоговорителите съобщения ме карат да се свия. Промъквам се към количка, където продават минерална вода, и мобилният ми започва да вибрира отново. Вадя го и поглеждам екрана. Пропуснала съм петнайсет обаждания, а Гай ми е оставил ново съобщение преди около двайсет минути.
Колебая се, сърцето ми ще се пръсне, въпреки това натискам „1“, за да прослушам съобщението.
— Боже господи, Саманта, какво става?
Вече не е никак весел, напротив, личи, че е подложен на стрес. Усещам как страхът се връща, за да ме сграбчи отново.
— Знаем — продължава той. — Чуваш ли? Знаем за Трета обединена банка. Обади се Чарлс Конуей. След това Кетърман откри документа на бюрото ти. Трябва да се върнеш в офиса. Веднага. Обади ми се.
Той е затворил, ала аз нямам сили да помръдна. Скована сьм от страх.
Знаят. Всички знаят.
Пред очите ми отново изплуват черни петна. Започва да ми става лошо. Всички до един в „Картър Спинк“ знаят, че съм сгафила. Хората ще започнат да си звънят един на друг. Ще си пращат имейли с клюката, ще се правят на ужасени, а тайничко ще злорадстват. „Ти разбра ли…“
Стоя, без да мърдам, когато нещо привлича погледа ми. В тълпата забелязвам познато лице. Обръщам се, присвивам очи към мъжа и се опитвам да си спомня откъде се познаваме. В следващия момент сякаш ме удря мълния.
Та това е Грег Паркър, един от старшите партньори. Пресича гарата с едра крачка, облечен е в скъп костюм и стиска мобилен телефон. Сключил е вежди и ми се струва угрижен.
— А тя къде е? — Гласът му звучи ясно.
Отново ме завладява паника. Трябва да се скрия, за да не ме види. Трябва веднага да се скрия. Свивам се зад едра жена в бежов шлифер и се опитвам да се наведа, за да изчезна напълно. Само че тя непрекъснато шава, затова се налага да се влача след нея.
— Искате ли нещо? Да не сте просякиня? — Тя неочаквано се обръща и ме поглежда подозрително.
— Не съм! — отвръщам шокирана аз. — Аз съм…
Не мога да й призна, че се крия зад нея.
— Тогава ме оставете на мира! — Тя се мръщи и се отдалечава към кафене „Коста“. Сърцето ми блъска в гърдите. Намирам се насред гарата. Грег Паркър е спрял на двайсетина метра от мен и продължава да говори по телефона.
Ако мръдна, ще ме забележи. Ако остана, където съм… пак ще ме види.
Неочаквано над нас се разнася шумно тракане и данните на таблото за заминаващите влакове се сменят. Група пътници, които сигурно са очаквали новата информация, грабват багажа си, вестниците, купени за из път, и се насочват към девети перон.
Без да се замислям, се смесвам с тях. Скрита съм в групата им и поддържам техния ритъм, докато крачат към девета платформа. Качвам се на влака заедно с останалите и минавам бързо през вагона.
Влакът потегля и аз се отпускам тежко на някаква седалка срещу семейство, накиприли се в тениски, купени от лондонския зоопарк. Усмихват ми се и незнайно как аз събирам сили и също им се усмихвам. Имам чувството, че съм попаднала случайно в този свят.
— Нещо за пиене? — Стар сбръчкан господин бута количка с напитки и ми се усмихва. — Топли и студени сандвичи, чай, кафе, безалкохолни, алкохолни.
— Последното, ако обичате. — Старая се да не личи колко съм отчаяна. — Двойно. Каквото и да е…
Никой не проверява билета ми. Никой не ме безпокои. Влакът се оказва някакъв експрес. Предградията преминават в поля, а влакът продължава да трополи нанякъде. Изпила съм три малки бутилчици джин, смесени с портокалов сок, доматен сок и шоколадово-млечна напитка. Ледената буца в стомаха ми е започнала да се топи. В момента имам чувството, че всички проблеми са много далече от мен.