— Не мога. — Гласът ми се надига и аз не успявам да прикрия паниката. — Не мога да погледна хората.
— Саманта, стегни се.
— Не мога. Просто не мога! Трябва ми малко време…
— Саман… — Затварям телефона.
Става ми лошо. Главата ми ще се пръсне. Трябва да пийна малко вода. Само че кръчмата е затворена, а наоколо не виждам магазини.
Влача се по пътя, докато стигам до две високи гравирани колони, увенчани с лъвове. Това е къща. Ще позвъня и ще помоля за някакво болкоуспокояващо и чаша вода. Тъкмо ще попитам дали наблизо няма хотел.
Минавам по хрущящия чакъл към тежката дъбова врата. Къщата е доста внушителна, направена от камък в цвят на мед, с фронтони и високи комини, а на алеята отпред са паркирани две поршета. Вдигам ръка и дръпвам шнура на звънеца.
Пълно мълчание. Чакам, застанала неподвижно, но ми се струва, че вътре няма жива душа. Тъкмо се каня да се откажа и да се върна по алеята, когато най-неочаквано вратата се отваря.
Пред мен е застанала жена с руса коса до раменете, обилно напръскана с лак и висящи обици. Малко е прекалила с грима, а панталоните й са в неестествен прасковен цвят. Стиска цигара в едната си ръка, а в другата — коктейл.
— Здравей. — Дърпа от цигарата и ме поглежда подозрително. — Ти от агенцията ли си?
6
Нямам представа какви ги приказва тази жена. Главата ми заплашва да се спука, почти нямам сили да гледам, камо ли да разбера какво казва.
— Добре ли си? — тя започва да се вглежда в мен. — Изглеждаш ужасно.
— Ужасно ме боли глава — успявам да кажа аз. — Може ли да ви помоля за чаша вода?
— Разбира се! Влез! — Тя размахва цигарата под носа ми и ме кани в огромното впечатляващо антре с арковиден таван. — Предполагам, че ще искаш да видиш къщата. Еди? — провиква се тя. — Еди, дойде още една! Аз съм Триш Гайгър — представя се тя. — Можеш да ме наричаш госпожа Гайгър. Насам…
Въвежда ме в луксозна кухня от кленово дърво, дръпва няколко чекмеджета, очевидно първите, които са й попаднали, и се провиква „А-ха!“, а след това вади пластмасова кутия. Отваря я и ми показва около петдесет различни шишенца и опаковки таблетки, след което започва да рови с грижливо лакираните си пръсти.
— Имам аспирин… парацетамол… ибупрофен… много лек валериан… — След това ми показва яркочервено хапче. — Тези са от Америка — заявява доволно тя. — В тази страна са незаконни.
— Браво. Имате доста… обезболяващи.
— В този дом обичаме хапчетата — казва тя и ме поглежда настойчиво. — Наистина си падаме по тях. Еди! — Подава ми три зелени таблетки и след няколко опита открива в кой шкаф са чашите. — Готово. За нула време ще видят сметката на главоболието ти. — Сипва ми ледена вода от хладилника. — Изпий ги.
— Благодаря — казвам аз и преглъщам намръщена таблетките. — Много благодаря. Главата ме боли ужасно. Направо не мога да мисля.
— Говориш английски много добре. — Тя ме поглежда преценяващо. — Наистина много добре!
— Ами… — Аз май нещо не разбирам. — Да. Англичанка съм. Сигурно… затова.
— Ти си англичанка? — Триш Гайгър ми се струва стресната от чутото. — Виж ти! Ела и седни. Хапчетата ще подействат след минутка. Ако нямат ефект, ще ти дам нещо друго.
Тя ме извежда от кухнята и ме повежда обратно към антрето.
— Това е холът — казва тя и спира пред една врата. Посочва ми огромната впечатляваща стая, без дори да забележи, че пепелта от цигарата се сипе по килима. — Както виждаш, има доста работа с прахосмукачката… на всичко трябва да се бърше прахът… среброто трябва да е винаги чисто… — Тя ме поглежда с очакване.
— Точно така — кимам аз. Нямам никаква представа защо тази жена ми разказва проблемите си около домакинството, но но всичко личи, че чака отговор.
— Каква красива маса — отбелязвам най-сетне аз и посочвам лъскава махагонова масичка в ъгъла.
— Трябва да се лъска. — Тя присвива очи. — Редовно. Забелязвам подобни пропуски.
— Разбира се — кимам учудено аз.
— А тук… — Тя ме води през друга огромна стая в просторна дневна, подредена с мебели от тиково дърво, пищни зелени растения и поднос, богато отрупан с какви ли не напитки.
— Еди! Няма ли да дойдеш? — Тя почуква по прозореца и аз виждам по безупречно поддържаната поляна да приближава мъж в панталони за голф. Той е в края на четирийсетте, загорял и му личи, че е доста заможен.
Май Триш също е в края на четирийсетте, решавам аз, докато оглеждам пачия крак отстрани на очите й, когато тя се отдръпва от прозореца. Въпреки това нещо ми подсказва, че е на трийсет и девет и нито ден по-стара.
— Прекрасна градина — отбелязвам аз.