Никога досега не съм пропадала на интервю.
Днес няма да е първият път.
— И така. — Триш поглежда списъка си. — Значи умееш да переш всичко.
— В школата спечелих награда по пране — отвръщам аз и кимам скромно. — С това започнах.
— Господи! — Триш се стъписва. — И си завършила „Кордон Бльо“.
— Възпитаничка съм на Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан. — Замълчавам. — Името му, надявам се, ви говори достатъчно.
— Абсолютно! — отвръща Триш и поглежда объркана Еди.
Отново сме в хола на долния етаж. Триш ме залива с въпроси, все едно ги чете от брошурата „Как да наемем икономка“. Аз пък отговарям напълно самоуверено.
Някъде в мозъка ми пищи тънко гласче „Какви ги вършиш? Саманта, какво, по дяволите, правиш?“.
Само че аз не желая да го слушам. По някакъв начин съм успяла да изключа истинския живот, да забравя за грешката, за съсипаната си кариера, за кошмарния ден… забравила съм всичко освен интервюто. Главата ми продължава да се върти и имам чувството, че всеки момент ще се стоваря на една страна. Въпреки това ме тласка обичайната решителност. Ще получа тази работа.
— Би ли ни предложила едно примерно меню? — Триш пали нова цигара. — За вечеря.
Храна… Нещо, с което да я впечатля… В този момент си спомням „Максимс“. Нали ми подариха меню за рождения ден?
— Само да си погледна… записките. — Дръпвам ципа на чантата и тайно оглеждам менюто на „Максимс“. — За официална вечеря ще сервирам… ами… гъши дроб с медена глазура… агнешко с пюре от грах и мента… а накрая ще има шоколадово суфле с домашно приготвено сорбе.
Ще ти дам аз да се разбереш, момиче от „Кордон Бльо“.
— Виж ти! — Триш е слисана. — Трябва да призная, че… много съм впечатлена.
— Великолепно! — Устата на Еди е пълна със слюнка. — Гъши дроб на скара! Защо не ни направиш още сега?
Триш го поглежда, без да крие раздразнението си.
— Нали имаш препоръки, Саманта?
Препоръки ли?
— Ще ни трябват препоръки… — Триш започва да се мръщи.
— Препоръката ми е лейди Фрея Еджърли — заявявам аз, осенена от неочаквано вдъхновение.
— Лейди Еджърли? — Триш извива вежди и по врата й избиват розови петна.
— От години съм с лорд и лейди Еджърли — кимам аз. — Знам, че лейди Еджърли ще гарантира за мен.
И Триш, и Еди са ме зяпнали с отворени уста. Дали не трябва да добавя някакви подробности?
— Чудесно семейство — украсявам разказа си аз. — Доста трудна задача бе да се поддържа имението чисто. Ами докато лъсна… тиарите на лейди Еджърли!
По дяволите! Май прекалих с тези тиари.
За мое удивление не съм успяла да събудя подозрението им.
— Готвеше ли за тях? — пита Еди. — Закуска и всичко останало?
— Естествено. Лорд Еджърли много обичаше специалитета ми — яйца по бенедиктински. — Отпивам глътка вода.
Забелязвам, че Триш поглежда многозначително Еди, който не спира да кима. Все едно, че я чувам как се провиква на ум „Да я вземем веднага!“.
— Последен въпрос. — Триш дръпва от цигарата. — Ще отговаряш на телефона, когато двамата с господин Гайгър сме навън. Имиджът ни пред обществото е особено важен. Би ли ни показала как ще се обаждаш? — Тя кимва към телефона на близката масичка.
Тя да не би да се шегува… това трябва да е шега.
— Трябва да казваш „Добър ден, резиденцията на семейство Гайгър“.
Послушно ставам. Опитвам се да не обръщам внимание, че ми се вие свят, пристъпвам към телефона и поемам слушалката.
— Добър ден — заговарям аз с най-чаровния си и изискан глас. — Резиденцията на семейство Гайгър. Слушам ви.
Еди и Триш имат вид на хора, за които Коледа вече е дошла. Струва ми се, че си извоювах работата.
7
На следващата сутрин се събуждам и над главата ми е надвиснал непознат бял таван. Гледам го учудена няколко минути, след това надигам глава. Чаршафите издават странен шумящ звук. Какво става? Моите чаршафи не издават подобни звуци.
Естествено. Това са чаршафите на семейство Гайгър.
Отпускам се на възглавниците. След това ме стряска нова мисъл.
Кои са семейство Гайгър?
Мръщя се и се опитвам да си спомня. Имам чувството, че хем имам махмурлук, хем съм все още пияна. През лепкавата мъгла, обвила мозъка ми, започват да изплуват отделни моменти от вчерашния ден. Качих се на влака… точно така… имах главоболие… гара Падингтън… излязох от офиса…
Господи. Моля те, Господи, недей…
Ето че ме връхлита целият кошмар. Сякаш някой ме удря в слънчевия сплит. Писмото. Трета обединена банка. Петдесет милиона лири. Питах Гай дали все още съм на работа…