Той мълчеше…
Отпускам се на възглавницата и истината си е все същата. С кариерата ми е свършено. Вече нямам шансове да стана партньор. Сигурно съм уволнена. С всичко, което ми е познато, е свършено.
Накрая отмятам завивките и ставам. Чувствам се слаба и много замаяна. Вчера не съм хапвала нищо освен няколко бисквити сутринта.
По това време вчера бях в кухнята си и се приготвях за работа, без да имам представа какво ще се случи. В някой друг свят — в паралелна вселена — днес щях да бъда партньор в „Картър Спинк“. Щяха непрекъснато да идват поздравления. Животът ми щеше да е завършен.
Стисвам очи и се опитвам да избягам от напиращите мисли. Те всички започват с „ако“. Ако бях видяла документа по-рано… Ако бюрото ми бе по-подредено… Ако Арнолд не ми беше поверил тази задача…
Няма смисъл. Без да обръщам внимание на пулсиращата глава, пристъпвам към прозореца. Случилото се не може да се промени. Сега мога единствено да се справя с него. Докато гледам към градината, имам чувството, че всичко това не е истина. Досега целият ми живот бе разпределен по минути. И изпитите, и стажът, и усилията да се изкача нагоре към върха… мислех, че знам накъде съм се отправила.
А ето че сега се намирам в непозната стая някъде в провинцията. Кариерата ми е съсипана.
Има и още нещо. Нещо, което ме тормози. Едно последно късче от пъзела, което не мога да наместя. След малко ще се сетя.
Допирам чело на хладния прозорец и се взирам към някакъв човек, излязъл да разходи кучето си. Може би все още имам шанс да оправя нещата. Може пък положението да не е толкова зле, колкото ми се струва. Гай каза ли, че съм загубила работата си? Трябва да му се обадя и да разбера колко зле е положението. Поемам си дълбоко дъх и прокарвам пръсти през косата. Господи, вчера съвсем превъртях. Като си помисля как се държах, как избягах от офиса, как се хвърлих във влака… Все едно, че бях на друга планета. Ако семейство Гайгър не бяха толкова състрадателни…
Мислите ми прекъсват.
Семейство Гайгър.
В главата ми се въртеше нещо във връзка със семейство Гайгър. Не успявам да си спомня какво точно… нещо, което кара паниката в мен да се надига…
Поглеждам синята рокля, закачена на вратата на гардероба. Не е ли това някаква униформа с тази кръгла якичка. Защо й е…
Паниката нахлува. В главата ми зазвучава предупредителен звън. И ето че истината изплува.
Аз наистина ли приех работата като икономка?
Няколко минути оставам неподвижна. Боже господи! Какво направих? Как можах?
Сърцето ми блъска отчаяно, докато премислям трезво положението. Настанила съм се в къщата на непознато семейство и съм ги излъгала. Спала съм в тяхното легло. Облякла съм една от старите тениски на Триш. Те дори ми дадоха четка за зъби, след като измислих, че на гарата са ми откраднали багажа. Последното, което си спомням, бе, че Триш обясняваше развълнувано по телефона: „Тя е англичанка. Говори чудесен английски! Това момиче е супер. Завършила е «Кордон Бльо!»“
Трябва да си призная, че съм ги излъгала.
На вратата на стаята ми се чука и аз трепвам.
— Саманта? — Това е гласът на Триш. — Може ли да вляза?
— Ами… ъъъ… да.
Вратата се отваря и Триш се появява, облечена в бледорозов анцуг, поляла се с такова количества парфюм, че се задушавам.
— Направих ти чай — казва тя и ми подава дебела чаша. Усмихва се малко сковано. — С господин Гайгър смятаме, че трябва да се чувстваш като у дома си.
— Ами… — преглъщам нервно. — Благодаря.
Госпожо Гайгър, трябва да ви кажа нещо. Аз не съм икономка.
Кой знае защо, думите не искат да излязат от устата ми.
Триш е присвила очи, сякаш вече съжалява за любезния жест.
— Не си мисли, че ще ти нося чай всеки ден! Тъй като снощи не се чувстваше добре… — Тя посочва часовника. — Крайно време е да се обличаш. Чакаме те долу след десет минути. Обикновено закусваме нещо леко. Препечена филийка, кафе и нещо дребно. На закуска обсъждаме менюто за през деня.
— Ами… добре — отвръщам нещастно аз.
Тя затваря вратата и аз оставям чашата чай. По дяволите. Какво да правя? Какво? Какво наистина?
Добре. Успокой се. Набележи най-важните неща. Първо трябва да позвъня в офиса. Налага се да разбера колко зле е положението. Обзета от лоши предчувствия, бъркам в чантата си и вадя мобилния.
Екранът е угаснал.
Поглеждам го нещастно. Вчера бях толкова объркана, че сигурно съм забравила да го заредя. Бъркам в чантата, за да извадя зареждачката, и веднага я бодвам в контакта. Телефонът започва да се зарежда.
Чакам да се появи сигнал… само че сигнал няма. Проклетият сигнал го няма никакъв.