— Не съм сигурна! — Призовавам цялата си воля, за да се усмихна.
Защо, по дяволите, казах, че мога да правя яйца по бенедиктински?
Добре… запази спокойствие. Не може да е чак толкова сложно. Яйца и… още нещо.
Еди се е облегнал на гранитния плот и чака нетърпеливо. Обзема ме неприятното подозрение, че чака да започна да готвя. Неуверено дръпвам лъскав тиган и в този момент Триш влетява, стиснала вестника. Поглежда ме с огромен интерес.
— Защо ти е уредът за варене на аспержи на пара, Саманта?
По дяволите.
— Просто исках да… да го огледам. Точно така. — Кимам отривисто, все едно, че тиганът е потвърдил подозренията ми, а сетне го връщам на мястото му.
Става ми все по-топло. Нямам представа откъде да започна. Дали първо да счупя яйцата? Дали да ги сваря? Може би трябва да ги хвърля в стената.
— Ето ги яйцата. — Еди оставя огромна кутия на плота и вдига капака. — Предполагам, че са достатъчно.
Поглеждам редиците кафяви яйца и отново започва да ми се вие свят. Къде ми е умът? Не мога да направя проклетите яйца по бенедиктински. Не мога да направя закуска на тези хора. Налага се да разясня какво е положението.
Обръщам се и си поемам дълбоко дъх.
— Господин Гайгър… госпожо Гайгър…
— Яйца ли? — прекъсва ме гласът на Триш. — Еди, не можеш да ядеш яйца! Не помниш ли какво ти каза лекарят? — Тя ме поглежда с присвити очи. — Какво те накара да направиш, Саманта? Да ги свариш ли?
— Ами… господин Гайгър помоли за яйца по бенедиктински. Само че работата е там, че…
— Ще ям каквото ми се яде! — опитва се да протестира Еди.
— Лекарят му е дал схема, по която да се храни. — Триш дърпа ожесточено от цигарата си. — Тази сутрин вече изяде купичка корн флейкс!
— Бях гладен! — оплаква се Еди. — Ти пък изяде кроасан с шоколад!
Триш ахва, все едно, че я е ударил. По бузите й избиват червени петна. Известно време не може да каже и дума.
— И двамата ще пием по чаша кафе, Саманта — заявява тя накрая. — Сервирай го в хола. Използвай розовия сервиз. Тръгвай, Еди. — Тя излиза, без да даде възможност на друг да каже и дума.
Оглеждам празната кухня и не знам дали да плача, или да се смея. Това е пълен абсурд. Не мога да продължавам с този панаир. Трябва да престана веднага. Тръгвам решително към хола. В този момент спирам. Иззад затворената врата долита иронизителен писък, защото Триш е погнала Еди, а той мърмори нещо неразбираемо.
Бързо се скривам в кухнята и пускам чайника. Май е по-лесно да направя кафе.
След десет минути съм подредила на сребърен поднос розов порцеланов чайник, розови чашки, сметана, захар и дискретно букетче розови цветя, които набрах от саксията на кухненския прозорец. Гордея се с постижението си.
Пристъпвам към вратата на хола, оставям подноса на масата в антрето и чукам предпазливо.
— Влез! — провиква се Триш.
Когато влизам, тя се е настанила на стол до прозореца, разлиства някакво списание, поставено под доста изкривен ъгъл. Еди е в другия край на стаята и разглежда дървената резба.
— Благодаря ти, Саманта. — Триш кима мило с глава, докато наливам кафето. — Засега няма друго.
Имам чувството, че съм част от някаква черна комедия, в която героите са облечени в розови одежди за йога и пуловери за голф.
— Ъъъ… много добре, госпожо — опитвам се да вляза в ролята си аз. След това, без да мисля, правя реверанс.
Възцарява се мълчание. И двамата от семейство Гайгър ме зяпват удивени.
— Саманта… ти реверанс ли направи току-що? — пита най-сетне Триш.
Аз я зяпам като закована.
Ама къде ми е умът? Защо ми беше да правя реверанс? Тя ще реши, че ми се пишка. Икономките не правят реверанси. А и това да не е кралската резиденция!
Те продължават да се пулят. Трябва да измисля нещо.
— Семейство Еджърли настояваха… да правя реверанс. — Цялата се напрягам. — Просто съм свикнала. Моля да ме извините, госпожо. Няма да се повтори.
Триш продължава да се кокори и имам чувството, че очите й ще изхвръкнат. След това присвива очи, сякаш се опитва да разбере какво става.
Ето, тя разбра, че съм мошеничка, и сигурно…
— Харесва ми — решава накрая тя и кима доволно. — Да, харесва ми. И тук можеш да правиш реверанс.
Какво?
Какво трябва да правя?
Та ние живеем в двайсет и първи век. Да не би току-що да ме накараха да правя реверанси пред жена на име Триш?
Поемам си дъх, готова да протестирам, след това стискам устни. Няма значение. Това просто не е истина. За един ден ще трябва да се примиря с реверансите.
8
Щом излизам от стаята, се втурвам на горния етаж и хуквам по коридора, за да проверя мобилния. Той е наполовина зареден и нямам представа дали тук има покритие. След като Триш говори по нейния, значи няма проблем. Кой ли е нейният оператор?