Обзема ме паника. Сега не е моментът да оставям нещата на случайността.
— Опитайте се да се освободите от всички мисли… — повтаря Мая. — Веднага ще почувствате как напрежението ви напуска…
Може би ще успея да му изпратя един бърз имейл. Ще го напиша под кърпата.
Тайничко промъквам ръка и напипвам ръбчето на миникомпютъра. Бавно и незабележимо го измъквам от хартиените бикини. Мая продължава да масажира стъпалото ми и не забелязва абсолютно нищо.
— Тялото ви натежава… би трябвало мислите вече да са отлетели…
Примъквам компютърчето върху гърдите си и надничам под кърпата, за да видя екрана. Добре че стаята не е добре осветена. Опитвам се да не шавам много и скришом започвам да пиша имейла с една ръка.
— Отпуснете се… — не се отказва Мая. — Представете си, че се разхождате по плажа…
— Ъъъ… — въздишам аз.
„Дейвид — пиша аз. — Относно петролната сделка. Прегледах поправките. Според мен отговорът ни трябва…“
— Какво правите? — пита Мая, неочаквано застанала нащрек.
— Нищо — отвръщам аз и пъхвам компютърчето под кърпата. — Просто се опитвам… опитвам се да се отпусна.
Мая заобикаля кушетката и впива поглед в надигнатото място под кърпата, където съм стиснала устройството.
— Да не би да криете нещо? — пита тя, неспособна да повярва на очите си.
— Не!
Изпод кърпата компютърчето тихо изпиуква. По дяволите.
— Според мен това беше алармата на някакъв автомобил — отбелязвам аз, като се старая да омаловажа чутото. — Дойде отвън, от улицата.
Мая присвива очи.
— Саманта — започва тя бавно и зловещо. — Да не би да криете електронно устройство под кърпата?
Имам чувството, че ако не си призная, тя ще дръпне кърпата с един замах.
— Просто изпращах имейл — признавам най-сетне аз и гузно показвам миникомпютъра.
— Това сте вие, работохолиците! — Тя грабва възмутена компютъра. — Имейлите ще почакат. Всичко може да почака. Вие просто не знаете как да се отпуснете!
— Не съм работохоличка! — отвръщам възмутено. — Аз съм адвокат! Това е различно!
— Не се опитвайте да отричате. — Тя клати глава.
— Не отричам! Вижте, предстои ни много важна сделка. Просто не мога да го изключа! В момента е невъзможно. Аз съм… точно сега очаквам да ме направят партньор.
В момента, в който изричам тези думи, усещам как всичките ми нерви се свиват на твърда топка. Искам да стана партньор в една от най-големите правни фирми в страната. Това е единственото, което някога съм желала, честно.
— Искам да ме направят партньор — повтарям аз, вече по-спокойно. — Утре им предстои да вземат решение. Ако се случи, ще бъда най-младият партньор в историята на фирмата. Имате ли представа какво означава това? Имате ли някаква предста…
— Всеки може да отдели за себе си няколко часа — прекъсва ме Мая. Поставя длани на раменете ми. — Саманта, вие сте невероятно напрегната и нервна. Раменете ви са схванати, сърцето ви препуска… струва ми се, че сте на ръба.
— Добре съм.
— Та вие сте истинско кълбо от нерви!
— Не е вярно!
— На всяка цена трябва да намалите темпото, Саманта. — Тя ме поглежда съчувствено. — Вие сама можете да промените живота си. Ще го направите ли?
— Ами… аз…
Спирам и трепвам изненадана, защото нещо в хартиените ми бикини започва да вибрира.
Мобилният телефон. Напъхах го вътре заедно с миникомпютъра и го включих да „вибрира“, за да не вдига шум.
— Какво е това? — Мая поглежда гърчещата се кърпа. — Какво е това… трептене?
Не мога да призная, че съм вмъкнала и телефон. Не и след като тя откри джобния компютър.
— Ами… — Прочиствам гърлото си. — Това е специалната ми играчка.
— Какво? — Мая не може да повярва.
Телефонът отново започва да вибрира в бикините. Налага се да отговоря. Може да ме търсят от офиса.
— Ами… нали се сещате… в момента достигам до един доста интимен момент. — Поглеждам Мая многозначително. — Дали не може за малко да излезете от стаята?
В очите й заблестява подозрение.
— Чакайте малко! — Тя отново поглежда към кърпата. — Това да не би да е телефон? Как е възможно да вмъкнете и мобилен телефон?
Господи! Тя май е вбесена.
— Вижте — започвам аз в опит да се извиня. — Знам какви са правилата тук, наистина съм готова да ги уважа, да се съобразя с тях, само че работата е там, че… мобилният ми трябва. — Пъхвам ръка под кърпата.
— Оставете го! — Викът на Мая ме стряска. — Саманта — казва тя и се опитва да запази спокойствие. — Вие чухте ли поне една дума от онова, което ви казах? Изключете веднага телефона.
Телефонът продължава да вибрира в ръката ми. Поглеждам изписалия се на екранчето номер и стомахът ми започва да се свива.