Мога само да благодаря на бога на Жълтите страници и на фирмите за доставка на храна. И на кредитната си карта на „Американ експрес“. Ще ми струва само четирийсет и пет лири и петдесет, за да осигуря на Триш и Еди „изключителен обяд от сандвичи“ от доставки „Котсуолд“. Бях готова да платя двойно. Честно казано, бих платила и десет пъти повече.
Сега съм се отпуснала на стола и стискам мобилния, пъхнат в джоба.
Отчаяно се опитвам да го накарам да звънне.
В същото време изпитвам ужас, че може да звънне.
Не издържам повече на напрежението. Трябва да направя нещо, за да се успокоя. Каквото и да е. Отварям вратата на огромния хладилник на семейство Гайгър и вадя бутилка бяло вино. Сипвам си една чаша и отпивам. Тъкмо се каня да отпия отново, и усещам как космите по врата ми настръхват.
Все едно, че… някой ме наблюдава.
Завъртам се и се стряскам. На вратата на кухнята е застанал някакъв младеж.
Висок и едър, силно загорял, с наситеносини очи. Чупливата му златистокестенява коса е изрусяла по краищата. Облечен е в износени дънки, скъсана тениска и най-калните ботуши, които някога съм виждала.
Зазяпал се е в пръснатите по плота трохи и баятите парчета нарязан хляб, а след това поглежда чашата в ръката ми.
— Здрасти — казва най-сетне той. — Ти ли си новата готвачка от „Кордон Бльо“?
— Ами… да. Точно така! — Приглаждам униформата. — Аз съм новата икономка. Саманта. Здравей!
— Аз съм Натаниъл. — Той протяга ръка и след кратко колебание я поемам. Кожата му е твърда и загрубяла, като кора на дърво. — Грижа се за градината на семейство Гайгър. Сигурно ще искаш да поговорим за зеленчуците.
Поглеждам го, без да разбирам. Защо ми е да говоря с него за зеленчуците?
Той се обляга на касата на вратата и скръства ръце. Не мога да не забележа колко са силни и стегнати ръцете и раменете му. Никога не бях виждала мъж с такива ръце. Никога досега.
— Мога да доставям кажи-речи всичко — продължава той. — Според сезона, разбира се. Само ми кажи какво ти трябва.
— А, да, зеленчуци — казвам аз, когато разбирам за какво говори. — За готвенето. Ами… да. Ще ми трябват. Да, определено.
— Казаха ми, че си учила при някакъв жабар. — Той се мръщи. — Не знам какви щуротии използваш, но ще се постарая да ти осигуря каквото е необходимо. — Той вади малък изцапан бележник и молив. — Какви кореноплодни и кръстоцветни предпочиташ?
Кореноплодни и кръстоцветни ли?
Какви, по дяволите, са тези кореноплодни и кръстоцветни?
Сигурно са някакви зеленчуци. Мисля трескаво, но така и Не мога да си представя въпросните кореноплодни и кръстоцветни.
— Трябва да погледна менютата си — отвръщам накрая аз и кимам компетентно. — Ще ти се обадя по този въпрос.
— Кажи ми най-общо. — Той вдига поглед. — Какво използваш най-често? Трябва да знам, за да ги насадя.
Господи! Не смея да спомена нито един зеленчук, за да не сбъркам нещо.
— Всякакви… — Поглеждам го с усмивка. — Нали знаеш как е със зеленчуците. Понякога си в настроение за едно, друг път за друго!
Не съм сигурна, че това беше убедително казано. Натаниъл ми се струва объркан.
— Каня се да поръчам лук — заявява той. — Кой вид предпочиташ? Кромид, праз.
Гледам го като обезумяла. Какви ги приказва той?
— Ами… ъъъ… Първия — решавам накрая аз. — Има отлични вкусови качества.
Натаниъл оставя бележника и ме поглежда. Очите му се спират на чашата вино. Не съм сигурна, че изражението му ми харесва.
— Канех се да направя сос — обяснявам веднага аз. Небрежно дръпвам една тенджера, слагам я на котлона и изсипвам виното. Слагам малко сол, след това грабвам дървена лъжица и започвам да бъркам.
После отново поглеждам Натаниъл. Той продължава да ме зяпа и личи, че не може да повярва на очите си.
— Къде каза, че си учила? — пита той.
Започвам да се паникьосвам. Този мъж изобщо не е глупав.
— В школата… в „Кордон Бльо“. — Бузите ми горят. Сипвам още малко сол във виното и бъркам трескаво.
— Не си включила котлона — отбелязва Натаниъл.
— Ще правя студен сос — отвръщам аз, без да вдигам глава. Бъркам още около минута, след това оставям дървената лъжица. — Така… сега ще го оставя да се… маринова.
Най-сетне вдигам глава. Натаниъл продължава да се обляга на касата, без да откъсва очи от мен. В сините му очи се е появило изражение, което ме плаши.
Той знае.
Знае, че съм измамница.
Моля те, не казвай на семейство Гайгър, опитвам се да му внуша безмълвно. Моля те, недей, защото скоро ще си замина.