Не мога да му кажа, че днес имам рожден ден. Ще си помисли… Ще разбере…
— Нещо… семейно — усмихвам се аз. — Чао, до утре.
Както и да е. Най-важното е, че успях да се измъкна. Значи ще стигна навреме за вечерята. Дори няма да закъснея прекалено много!
Докато таксито ми се промъква в натовареното движение по „Чийпсайд“, бързо преравям чантата си, за да измъкна новия несесер за грим. Онзи ден се отбих в „Селфриджес“ през обедната почивка, защото се усетих, че продължавам да използвам стария сив молив за очи и спиралата, която си бях купила ча дипломирането преди шест години. Нямах време за демонстрации и затова помолих момичето на щанда да ми направи комплект от всичко, което ми е необходимо.
Изобщо не я слушах, докато ми обясняваше кое какво е, защото в същото време говорех по телефона с Елдридж и обсъждахме украинската сделка. Спомням си обаче, че тя настояваше да използвам нещото, наречено „пудра бронзант“. Каза, че така кожата ми щяла да се сдобие с блясък и нямало да изглеждам толкова ужасно…
След това беше замълчала.
— Бледа — довърши накрая тя. — Просто сте малко… бледа…
Вадя пудрата и огромната четка за руж, с която започвам да нанасям пудра по бузите и челото. Щом се поглеждам в огледалото, едва потискам смеха си. Лицето ми пролъсква в златисти отблясъци. Изглеждам направо смешна.
Кого се опитвам да заблудя? Аз съм просто една адвокатка от Ситито, която през последните две години дори не е помисляла за почивка и е забравила какво е това тен. Или пък златист загар. Все едно да тръгна с мъниста в косата и да се престоря, че пристигам от Барбадос.
Продължавам да се взирам в огледалото още няколко секунди, след това вадя мокра салфетка и започвам да смъквам пудрата бронзант от лицето си, докато бялата ми кожа, на места изпъстрена със сиви петна, отново се показва. Ето че всичко е отново нормално. Продавачката говореше нещо за сенките под очите ми.
Работата е там, че ако нямам торбички и сенки под очите, сигурно ще ме уволнят.
Облечена съм в черен костюм, както обикновено. Майка ми подари пет черни костюма за двайсет и първия ми рожден ден и ми се струва, че просто стана навик да нося такива. Единственото цветно петно в тоалета ми е червената чанта. И тя ми е подарък от мама, отпреди две години.
Тя ми подари черна. Кой знае защо — може би под въздействието на слънцето или пък по това време съм сключила някоя умопомрачителна сделка, вече не си спомням — нещо ми прищрака и я смених за червена. Не съм сигурна дали ми прости.
Освобождавам косата си от ластика, сресвам я набързо и отново я прибирам. Косата ми никога не е била моята гордост. Цветът й е неубедителен, стига до раменете и е чуплива. Поне така изглеждаше последния път, когато й обърнах някакво внимание. През повечето време й се налага да живее вързана.
— Сигурно ви очаква нещо специално — подхвърля таксиметърджията, който досега ме наблюдаваше в огледалото.
— Имам рожден ден.
— Честит рожден ден! — Той ми намига в огледалото. — Значи ще има парти. Добре да се повеселите.
— Ами… сигурно.
Семейството ми и веселбата са пълни противоположности. Въпреки това истински се радвам, когато се виждаме, защото успяваме да разберем кой какво прави. А това не ни се случва често.
Не че нямаме желание да се виждаме. Просто всеки от нас е безкрайно натоварен в работата си. Майка ми е съдия. Доста известна е, между другото. Вече десет години я върши тази работа, а миналата година спечели наградата „Правист на годината“. Брат ми Даниел е на трийсет и шест, шеф на инвестиции в „Уитънс“. Миналата година бе номиниран за топдилър в Ситито.
Не съм забравила и брат си Питър, но, както вече ви казах, той преживя нервна криза. В момента живее във Франция, преподава английски в местното училище и няма дори телефонен секретар. Баща ми пък живее в Южна Африка заедно с третата си жена. Откакто навърших три, почти не се виждаме. Няма проблем. Майка ми притежава достатъчно енергия за двама родители.
Погледнах часовника си, докато минавахме по „Странд“. Седем и четирийсет и две. Започвам да се притеснявам. Откога не съм виждала мама? Сигурно от… ами от Коледа. Значи от шест месеца.
Шофьорът спира пред ресторанта, плащам и оставям щедър бакшиш.
— Да прекараш добре, миличка! — пожелава ми той. — И още веднъж честит рожден ден!
— Благодаря.
Докато влизам с бърза крачка в ресторанта, се оглеждам, за да мярна мама или Даниел, но не успявам да забележа нито единия, нито другия.
— Здравейте! — обръщам се към оберкелнера. — Имам среща с госпожа Тенисън.
Така се казва мама. Тя е против жените да приемат името на съпруга си. Освен това не одобрява жени, които си стоят у дома, за да готвят, чистят, да се учат да пишат на машина; според нея всички жени трябва да изкарват повече от съпрузите си, защото по природа са по-умни.