Уилям Голдинг
Повелителят на мухите
ПЪРВА ГЛАВА
ГЛАСЪТ НА РАКОВИНАТА
Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната. Беше свалило униформения ученически пуловер и го влачеше след себе си с една ръка, но въпреки това сивата риза лепнеше по него, а косата му се беше сплъстила на челото. Над опустошената растителност, която прорязваше джунглата като дълга рана, тегнеше влажна жега. Както се препъваше между лианите и прекършените стъбла, една птица — златисто-червено видение — се стрелна нагоре с писък на вещица; като ехо се разнесе друг вик:
— Хей! Почакай!
Листакът край опустошената ивица се раздвижи, посипаха се рой капки.
— Почакай! — продължи гласът. — Заплетох се.
Русокосият спря и оправи чорапите си с привично движение, за миг сякаш не бе в джунглата, а из родните места. Гласът отново се обади:
— От тези пълзящи работи просто не мога да вървя.
Притежателят на гласа се измъкна заднишком от гъстака, а клонките задраха по омазаното му яке. Голите му колене бяха пълнички и изподрани от трънака. Наведе се, отстрани внимателно тръните и се обърна. Беше по-нисък от русокосия и много пълен. Приближи се, търсейки къде да стъпи, и погледна през дебелите стъкла на очилата си.
— Къде е човекът с мегафона?
Русокосото момче поклати глава:
— Това е остров. Поне струва ми се, че е остров Онова там, в морето, е риф. Може би тук изобщо няма възрастни.
Дебеланкото погледна стреснато.
— Ами пилотът? Но той не беше в пасажерския салон беше в кабината отпред.
Русокосият се беше взрял в рифа с присвити очи.
— Ами другите деца? — продължи пълничкият. — Все някои трябва да са се измъкнали. Не е ли тъй?
Русокосият запристъпя с видимо безразличие към водата. Опитваше се хем да се държи естествено, хем да не показва прекалена незаинтересованост, но пълното момче забърза подире му.
— Въобще никакви възрастни ли няма?
— Мисля, че не.
Русокосият каза това тържествено; след това го обхвана радостта от осъществената мечта. Насред прореза опустошена растителност той се изправи на глава и се засмя на объркания образ на дебеланкото.
— Никакви възрастни!
Дебеличкият се замисли:
— Пилотът…
Русият спусна вирнатите си крака и седна на земята, от която се издигаха изпарения.
— Сигурно е отлетял, след като ни стовари. Тук не би могъл да се приземи. Самолет с колела не може.
— Нападнаха го!
— Сигурно ще се върне. Пълничкият поклати глава.
— Когато се спускахме, погледнах през илюминатора. Видях другата част на самолета. От нея излизаха пламъци.
Огледа нагоре и надолу ивицата от покосени дървета.
— Корпусът е направил всичко това.
Русичкият протегна ръка и докосна назъбения край на прекършен ствол. За миг лицето му изрази интерес.
— Какво ли е станало с него? — запита той. — Къде ли се е дянал?
— Бурята го е завлякла в морето. Ама беше бая опасно, като падаха тия дървета, а? Сигурно е имало още деца вътре.
Поколеба се, после продължи:
— Как се казваш?
— Ралф.
Пълният зачака — негов ред бе да го запитат за името му, но очакваната естествена стъпка към запознанство не последва; русокосият, който се казваше Ралф, се усмихна неопределено, стана и пак пое към лагуната. Дебеланкото го следваше неотклонно.
— Сигурно мнозина от нашите са се запилели наоколо. Аз не видях никого от другите, а ти?
Ралф поклати глава и ускори крачка. Спъна се в един клон и се просна тежко.
Дебеланкото застана до него запъхтян.
— Леля ми е казала да не тичам. Защото имам астма — обясни той.
— Асна?
— Да. Не мога да си поема дъх. В цялото училище само аз имам астма — каза дебеланкото не без гордост. — И още от тригодишен нося очила.
Свали очилата си и ги показа на Ралф, като примигваше усмихнато, после започна да ги трие с омацаното си яке. Бледото овално лице се промени, сега в него се четеше нещо вглъбено и страдалческо. Избърса потта от страните си и бързо нагласи очилата на нос си.
— Тези плодове…
Той огледа краищата на просеката.
— Тези плодове… сигурно…
Сложи очилата си, нагази в растителността встрани от Ралф, сниши се и се вмъкна в сплетения клонак.
— Ей сега ще се върна.
Ралф внимателно се освободи от сплетените растения и се запромъква през клоните. След няколко секунди пъшканията на дебелашкото долетяха зад него и той бързо се приближи към зелената стена, която преграждаше пътя му към лагуната Изкатери се на един повален дънер и излезе от джунглата.
Брегът беше осеян с палмови дървета. Едни растяха право нагоре, други — наклонени към светлината, а зелените им перести листа бяха високо горе. Растяха на склон, покрит с висока трева, неравен от паднали дървета, от гниещи кокосови орехи и палмови клони. Отвъд тъмнееше гора и светлееше просеката. Ралф опря ръка на един сив ствол и се взря в проблясващата водна площ. Там, на около миля може би, белият прибой се пенеше върху кораловия риф, а откритото море отвъд бе тъмносиньо. Оградена от неправилната дъга на кораловия риф, лагуната беше спокойна като планинско езеро — в нея преливаха всички отсенки на синьото, тъмнозеленото и моравото. Между терасовидния палмов бряг и водата се стелеше тънка сърповидна ивица, която изглеждаше безкрайна, защото вляво от Ралф палмите, брегът и водата изчезваха в хоризонта, а над всичко, потрепваща като жива, се стелеше жегата.