С блеснали очи, отворени уста и чувство на победители те се наслаждаваха на правото на притежание. Бяха възторжени, бяха приятели.
— Не се вижда дим от село, нито лодки — забеляза Ралф мъдро.
— Ще проверим по-късно, но мисля, че е необитаем.
— Ще си набавяме храна — извика Джек. — Ще ходим на лов. Ще хващаме разни… докато дойдат да ни вземат.
Саймън ги погледна двамата, не каза нищо, но кимна така, че черният му перчем се развя; лицето му сияеше.
Ралф погледна към другата страна, където нямаше риф.
— По-стръмно е — каза Джек.
Ралф сви ръце като чаша.
— Онази гора, там долу… как е закътана от планината.
Във всяка своя гънка планината беше приютила растителност — дървета и цветя. Сега гората потръпна, забуча, заогъва се. Скалните цветя от близките поля затрепкаха и в продължение на половин минута повеят разхлаждаше лицата им. Ралф разтвори ръце.
— Цялото е наше.
Започнаха да се смеят, да се боричкат и да викат, за да чуят ехото на планината.
— Гладен съм.
Щом Саймън каза, че е гладен, и другите усетиха глад.
— Хайде — каза Ралф. — Разбрахме каквото искахме.
Затичаха се по каменистия склон, падаха сред цветята и продължиха под дърветата. Тук те се спряха и с любопитство огледаха околните храсти. Саймън се обади пръв:
— Като свещи. Храсти свещи. Пъпки като свещи.
Храстите бяха тъмнозелени и ароматни многобройните пъпки бяха восъчнозелени и затворени на светлината. Джек преряза една с ножа си — лъхна ги силно ухание.
— Свещовидни пъпки.
— Не можеш да ги запалиш — каза Ралф. — Само приличат на свещи.
— Зелени свещи — каза презрително Джек. — Не стават за ядене. Хайде!
Бяха в началото на гъста гора, стъпваха тежко с уморените си крака, когато чуха шумове — квичене и отчетливите удари на копита по пътеката. Продължиха напред и квиченето се усили, докато се превърна в отчаян писък. Намериха едно прасенце, което се бе хванало като в капан в растителната плетеница и се мяташе обезумяло в отчаяните си опити да се освободи от еластичната примка. Писъците му бяха пронизително остри и нестихващи. Трите момчета се втурнаха напред и Джек със замах изтегли ножа си. Настъпи пауза — това беше пропуснатият миг, в който прасенцето продължаваше да квичи и да разтърсва пълзящите растения, а острието на ножа в кокалестата ръка продължаваше да проблясва. Мигът беше достатъчно дълъг, за да разберат колко чудовищно би било, ако ръката се спуснеше и нанесеше удар. Тогава прасенцето се изтръгна от пълзящите растения и се совна в гъсталака. Останаха да се гледат един друг на това ужасно място. Лицето на Джек беше побеляло под луничките. Той осъзна, че още държи ножа вдигнат, отпусна ръка и го сложи в ножницата. Тримата се засмяха засрамено и се заизкачваха обратно към пътеката.
— Избирах къде — каза Джек. — Исках само да реша къде да го ударя.
— Трябва да удариш някое прасе — каза Ралф ожесточено. — Така се казва за прасе — да го удариш.
— Трябва да го заколиш, за да изтече кръвта — каза Джек, — иначе месото му не се яде.
— Защо не го…
Знаеха много добре защо „не го беше…“ — защото би било чудовищно ножът да удари и да прониже живата плът, защото не биха понесли вида на кръвта.
— Щях — каза Джек. Той беше отпред и те не виждаха лицето му. — Избирах място. Другия път!…
Той рязко измъкна ножа от канията и със силен замах го заби в едно стъбло. Следващия път нямаше да има пощада. Той ги изгледа свирепо един след друг, предизвиквайки ги да му възразят. След това излязоха отново под блесналото слънце, като беряха и ядяха плодове, приближавайки се надолу по просеката към скалата за събрания.
ВТОРА ГЛАВА
ОГЪНЯТ НА ПЛАНИНАТА
Когато Ралф престана да свири на рапана, плоската скала беше пълна с деца. Това събиране се различаваше от сутрешното. Следобедното слънце грееше косо откъм другата страна на плоската скала и повечето от децата, усетили твърде късно смъденето на слънчевото обгаряне, се бяха облекли. Хористите, вече не тъй единни като група, бяха свалили плащовете си.
Ралф седна на един повален ствол, слънцето грееше откъм лявата му страна. Отдясно бяха повечето от хористите; отляво — по-големите момчета, които не се бяха познавали преди евакуирането; пред него малките деца бяха наклякали в тревата.
Тишина. Ралф положи розово-кремавата раковина на коленете си и внезапен ветрец раздвижи светлините, падащи върху плоската скала. Колебаеше се дали да се изправи, или да остане седнал. Погледна косо вляво към соления вир. Прасчо седеше наблизо, но помощ от него не идваше.
Ралф прочисти гърло: