— И така…
Изведнъж откри, че може да говори гладко и да обясни онова, което има да каже. Прекара пръсти през русата си коса и заговори:
— Намираме се на остров. Бяхме на върха на планината и видяхме вода отвсякъде. Не видяхме нито къщи, нито дим, нито следи от стъпки, нито лодки, нито хора. Намираме се на необитаем остров, на него няма никакви други хора.
Джек се намеси:
— Но все пак трябва ни армия — за лов. За лов на прасета…
— Да. На острова има прасета.
Тримата се опитаха да опишат случая с живото розово същество, мятащо се сред пълзящите растения.
— Ние видяхме…
— Квичеше…
— Отскубна се…
— Преди да мога да го убия, но — другия път!
Джек заби ножа в един ствол и се огледа предизвикателно.
Събранието продължи своя ход.
— Така че трябват ни ловци, за да ни снабдяват с месо — каза Ралф. — И още нещо.
Той вдигна раковината на коленете си и огледа болезнено зачервените от слънцето лица.
— Няма никакви възрастни. Ще трябва сами да се грижим за себе си.
Събранието забръмча и замлъкна.
— И още нещо. Не може всички да говорим едновременно. Ще трябва да вдигаме ръка, както в училище.
Той вдигна раковината пред лицето си и надникна иззад отверстието и.
— И който вдигне ръка, ще му дам рапана.
— Рапана?
— Така се казва раковината. Ще дам рапана на следващия, който ще говори. Той може да го държи, докато говори.
— Но…
— Виж…
— И никой не може да го прекъсва. Освен аз.
Джек скочи на крака.
— Ще имаме правила! — изкрещя той възбуден. — Много правила! И който ги наруши…
— Ухаа!
— Прас!
— Шляп!
— Бам!
Ралф усети, че някой вдига рапана от коленете му. След това Прасчо се изправи, прегърнал голямата кремава раковина, и виковете замряха. Джек, останал на крака, погледна объркано към Ралф, който се усмихна и поглади дънера. Джек седна. Прасчо свали очилата си и премигна към събранието, докато ги изтриваше с ризата си.
— Пречите на Ралф. Не го оставяте да стигне до най-важното.
Той направи ефектна пауза.
— Кой знае, че сме тук? А?
— На летището знаеха.
— Човекът с тръбата.
— Татко ми.
Прасчо си сложи очилата.
— Никой не знае, че сме тук — продължи Прасчо. Беше по-бледен от по-рано и задъхан. — Може да са знаели накъде отиваме, може и да не са. Но не знаят къде сме сега, защото не стигнахме, където трябваше. — За миг остана срещу тях с отворена уста, после се поклати и седна.
Ралф взе раковината от ръцете му.
— Това щях да кажа — продължи той, — когато вие всички, всички… — Той се вгледа в напрегнатите им лица. — Самолетът беше свален и се запали. Никой не знае, че сме тук. Можем да останем тук дълго време.
Тишината беше тъй дълбока, че се чуваше как Прасчо диша на пресекулки. Слънцето беше ниско и огряваше косо половината от плоската скала. Морският бриз, който като котенце беше гонил опашката си по лагуната, сега подухваше над скалата и проникваше в гората. Ралф отметна русия кичур, надвиснал над челото му.
— Така че можем да останем тук дълго време.
Никой не се обади. Неочаквано той се засмя.
— Но островът е хубав. Ние — Джек, Саймън и аз — се изкачихме на планината. Великолепно е. Има храна и вода, и…
— Скали…
— Сини цветя…
Прасчо, който почти се беше успокоил, посочи раковината в ръцете на Ралф и Джек и Саймън замлъкнаха. Ралф продължи:
— Докато чакаме, можем да прекараме добре на този остров.
Той размаха ръце въодушевено.
— Островът е като в романите. Изведнъж се разнесе глъчка.
— Островът на съкровищата…
— Разливите на Амазонка…
— Кораловият остров… Ралф размаха раковината.
— Това е нашият остров. Хубав е. Докато пристигнат възрастните, за да ни вземат, ще прекараме весело.
Джек протегна ръка за раковината.
— Има прасета — каза той. — Има храна и вода да се къпем в поточето горе… и всичко. Някой да е намерил нещо друго?
Той върна раковината на Ралф и седна. Очевидно никой нищо не беше открил.
По-големите момчета забелязаха детето едва когато то бе започнало да се съпротивлява. Няколко от малчуганите искаха да го изтласкат напред, а то не искаше да излезе. Беше шестгодишно дребосъче, по рождение едната страна на лицето му беше обезобразена от петно, като изцапано със сок от черници. Не смееше да се изправи както трябва, беше невероятно смутено от това, че е в центъра на общото внимание, и ровеше в острата трева с палеца на крака си. Мънкаше и беше готово да се разплаче.
Другите малчугани шепнешком, омърлушени, го избутаха към Ралф.
— Добре де — каза Ралф. — Хайде, идвай.
Момченцето се огледа стреснато.