— Ей! Колко много сте натрупали!
Джек изведнъж посочи:
— Очилата му — ще ги използваме вместо лещи! Прасчо беше заобиколен, преди да има време да се отдръпне.
— Оставете ме! — Гласът му беше писклив от страх.
Джек грабна очилата от лицето му.
— Внимавай! Върни ми ги! Нищо не виждам! Ще се счупи рапанът!
Ралф го избута встрани и коленичи до купчината.
— Не засенчвай!
Последваха дърпане, блъскане и заповеднически викове. Ралф местеше очилата напред, назад и встрани докато на едно парче гнило дърво се проектира, бляскаво-бяло, залязващото слънце. Почти в същия миг тънка струйка дим се извиси и го накара да се закашля Джек също коленичи и внимателно започна да духа така, че димът, който ставаше все по-плътен, отиваше встрани. Появи се мъничко пламъче. Отначало то почти не се забелязваше под яркото слънце, после обгърна една клонка, порасна, доби цвят, устреми се към един клон който остро изпука. Пламъкът се извиси и момчетата нададоха възторжени възгласи.
— Очилата ми! — виеше Прасчо. — Дайте ми очилата!
Ралф се отдели от купчината и сложи очилата в протегнатите слепешки ръце на Прасчо. Гласът му премина в мърморене:
— Само петна и нищо друго. Едва мога да си видя ръката…
Момчетата танцуваха. Дървата бяха сухи като прахан и тъй гнили, че цели клони избухваха в жълти пламъци, които се извисяваха като огнена брада на двадесет стъпки. На няколко крачки от огъня горещината се усещаше като нажежена вълна, а във въздуха струяха искри. Стволовете се сриваха в бяла пепел.
Ралф извика:
— Още дърва! Носете още дърва, всички!
Започна състезание с огъня и момчетата се разпръснаха в горния край на гората. Непосредствената задача беше над планината да се вее знаме от ясен пламък и никой не мислеше за друго. Дори най-малките, освен онези, които не можеха да устоят на съблазънта на плодовете, носеха парченца дърва и ги хвърляха в огъня. Въздухът се раздвижи, излезе ветрец, така вече имаше голямо значение дали ще застанеш от подветрената или от наветрената страна. От едната страна въздухът беше прохладен, но от другата пламъците посягаха с яростна огнена ръка, която мигновено опърляше косите. Тези, които усещаха вечерния ветрец по влажните си лица, се застояваха да се насладят на прохладата му и тогава откриваха, че са капнали от умора. Просваха се в сенките, между безразборно разхвърляните канари. Огнената брада бързо се смали, след това кладата се срути с мекия звук на скупчваща се пепел и изригна струя от искри, която се наклони на една страна и бе отнесена от вятъра. Момчетата лежаха, задъхани като кучета.
Ралф вдигна глава, която бе склонил на скръстените си ръце.
— Това беше безполезно.
Роджър ловко се изплю в горещата пепел.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямаше дим. Само огън.
Прасчо си намери удобно място между две скали и седна с раковината на колене.
— Все едно че нищо не направихме — каза той. — Както и да се напъваме, не можем да поддържаме такъв огън.
— Ти пък много си се напъвал — възрази презрително Джек. — Само седя, през цялото време!
— Използвахме неговите очила. — Саймън изтри с ръка бузата си, размазвайки чернилката по нея. — Така че и той помогна.
— Рапанът е у мен! — възмути се Прасчо. — Не ме прекъсвайте!
— Рапанът не важи на върха на планината, затова млъквай — пресече го Джек.
— Рапанът е в ръката ми.
— Слагайте зелени клони — каза Морис. — Само така става повече дим.
— Рапанът е у мен…
Джек се извърна свирепо.
— Я млъквай!
Прасчо се сви. Ралф взе раковината от него и огледа кръга от момчета.
— Трябва да имаме специални хора, които да се грижат за огъня. Всеки момент оттам може да мине кораб — със замах той обгърна опналата се линия на хоризонта — и ако поддържаме сигналния огън, те ще дойдат и ще ни вземат. И още нещо. Ще ни трябват още правила. Там където е рапанът, значи, ще има събрание. Това важи и долу, и тук, горе.
Те приеха. Прасчо отвори уста, за да заговори забеляза погледа на Джек и отново я затвори. Джек протегна ръка за раковината и застана прав, хванал внимателно изящния предмет в очернените си от сажди ръце.
— Съгласен съм с Ралф. Трябва да имаме правила и да ги спазваме. В края на краищата не сме диваци. Ние сме англичани, а пък англичаните във всичко са най-добри. Така че трябва да правим онова, което трябва.
Той се обърна към Ралф:
— Ралф, аз ще разделя на групи хората — ловците де, искам да кажа — и ние поемаме грижата за поддържането на огъня…
Щедростта на предложението накара момчетата да аплодират, Джек им се усмихна и размаха раковината, за да въдвори тишина.