Той скочи от високия бряг. Блъсна го топлината, усети плътността на пясъка през черните си обувки. Даде си сметка колко му тежат дрехите, събу обувките си с ядосано подритване и с по едно-единствено рязко движение свали чорапите с ластици. Скочи обратно на терасовидния бряг, свали си ризата и застана сред приличащите на черепи кокосови орехи, а по кожата му заиграха зелените сенки на палмите и гората. Разхлаби катарамата на колана си, смъкна нетърпеливо панталоните и гащетата и застана гол, вгледан в ослепителния плаж и водата.
Беше достатъчно възрастен — на четиринадесет години и няколко месеца, за да няма вече изпъкнало по детски коремче, същевременно беше още малък за юношеската тромавост. Ширината и масивността на раменете му показваха, че би могъл да стане боксьор, но формите около устата му издаваха мекота, а в очите му не се четеше злина. Той потупа леко палмовия ствол и принуден най-накрая да повярва, че островът е реалност, се засмя възторжено и отново се изправи на глава. Ловко стъпи на крака, скочи на плажа, приклекна, загреба пясък с две ръце и го струпа на купчинка пред гърдите си. После седна и погледна водата с блеснали, възторжени очи.
— Ралф…
Шишкото се спусна от терасата и седна внимателно на ръба.
— Извинявай, че се забавих. Плодовете…
Той изтри очилата и ги нагласи на чип като копче нос. Рамката беше оставила дълбок чаталовиден розов отпечатък на седловината на носа му. Погледна критично бронзовото тяло на Ралф, след това собствените си дрехи. Сложи ръка на края на ципа под гърдите си.
— Леля ми…
След това решително отвори ципа и с едно движение изхлузи якето през глава.
— Готово!
Ралф го погледна косо и не каза нищо.
— Мисля, че трябва да разберем имената на всички и да направим списък — каза шишкото. — Трябва да направим събрание.
Ралф не реагира на внушението и дебеланкото се видя принуден да продължи.
— Все ми е едно как ще ме наричат — довери той — стига да не ми казват тъй, както ми казваха в училище.
Ралф бе леко заинтересуван.
— Как ти викаха?
Шишкото погледна през рамо, след това се наведе към Ралф.
— Викаха ми Прасчо — прошепна той.
Ралф закрещя от смях. Той скочи на крака.
— Прасчо! Прасчо!
— Ралф, моля ти се! — Прасчо плесна длани потресен. — Казах, че не искам…
— Прасчо! Прасчо!
Ралф заподскача в нагорещения въздух на плажа, след това се завърна като изтребител — със скосени крила — и обсипа Прасчо с картечен огън.
— Пиииу!
Той направи плонж в пясъка пред краката на Прасчо и остана легнал, заливайки се от смях.
— Прасчо!
Прасчо не устоя и също се засмя, зарадван против волята си и на това внимание, което му бе обърнато.
— Стига да не кажеш пред другите…
Ралф се закиска с лице към пясъка. На лицето на Прасчо отново се изписаха страдания и вглъбеност.
— Почакай!
Той забърза обратно към гората. Ралф се изправи и заприпка надясно.
Тук бреговата линия внезапно се прекъсваше от една вписала се в пейзажа ъгловатост; плоска скала от розов гранит, разсякла безжалостно гора, тераса и пясък, се вдаваше в лагуната, образувайки вълнолом, висок четири стъпки. Отгоре бе покрита с тънък слой почва и жилави треви, засенчени от млади палми. Нямаше достатъчно пръст, за да израстат високи, и след като бяха достигнали шест-седем метра, палмите бяха падали и изсъхвали, а струпаните в безпорядък стъбла бяха много удобни за сядане. Ония палми, които все още се държаха, образуваха зелен покрив; погледнат отдолу, по него играеше плетеница отблясъци от лагуната. Ралф се изкатери на плоската скала, оцени прохладата и сянката там, затвори едното си око и реши, че сенките по тялото му наистина са зелени. Промъкна се към ръба на плоския скален нос и погледна надолу. Водата беше прозрачна до самото дъно, ярко оцветена от тропическите водорасли и коралите. Ято проблясващи рибки се стрелваше насам-натам. Възхитен, Ралф възкликна с най-басовия си глас: