— Ееа!
Отвъд плоската скала имаше друго прекрасно нещо. Някакво природно бедствие — може би тайфун или бурята, по време на която самият той беше пристигнал, бе отложила в лагуната пясъчен нанос така, че на брега имаше дълъг дълбок басейн, с висока площадка от розов гранит на отсрещната стена. Ралф беше виждал крайбрежни вирове, които изглеждат (но само изглеждат) дълбоки, затова се приближи с очакване да се разочарова. Ала островът бе във всяко отношение такъв, какъвто обещаваше, и чудесният вир, до който морето очевидно стигаше само по време на прилив, беше тъй дълбок, че в единия си край бе тъмнозелен. Ралф огледа внимателно десетметровото пространство и се гмурна. Водата беше по-топла от кръвта му — все едно че плуваше в грамадна вана.
Прасчо отново се показа, седна на скалния ръб и загледа със завист бяло-зеленото тяло на Ралф.
— Добър си в плуването.
— Прасчо.
Прасчо събу обувките и чорапите си, подреди ги внимателно на площадката и опита водата с пръстите на крака си.
— Гореща е!
— Ти какво очакваше?
— Нищо не съм очаквал. Леля ми…
— Леля ти да си гледа работата!
Ралф се гмурна и заплува под водата с отворени очи; пясъчният бряг на вира се извисяваше като планински склон. Той се извъртя в кълбо, стиснал нос, а пред лицето му затанцува и се разля златиста светлина. Прасчо имаше решителен вид и беше започнал да сваля панталонките си. Голотата му беше бледа и тлъста. Приближи се на пръсти към пясъчния бряг на вира и седна във водата, която стигаше до носа му, усмихвайки се гордо на Ралф.
— Няма ли да плуваш?
Прасчо поклати глава:
— Не мога да плувам. Не ми позволяваха. Астмата ми…
— Да си гледа работата астмата ти!
Прасчо прие казаното с търпеливо примирение.
— Добър си в плуването.
Ралф загреба обратно към склона, потопи уста и изхвърли струя вода във въздуха. След това повдигна брадичка и каза:
— Плувам от петгодишен. Татко ме научи. Той е капитан втори ранг във флота. Щом получи отпуск, ще дойде да ни спаси. Какъв е твоят баща?
Прасчо изведнъж се изчерви.
— Баща ми е умрял — каза той бързо, — а майка ми… Той свали очилата си и напразно се заоглежда за нещо, с което да ги изтрие.
— Живеех с леля. Тя имаше сладкарница. Можех да си вземам много сладки. Колкото си исках. Кога ще ни спаси баща ти?
— Веднага щом може.
Прасчо се изправи, застана гол, от тялото му капеше вода, и започна да трие очилата си с един чорап. Единственият шум, който достигаше до тях в горещината на предобеда, беше протяжният глух рев на океанските вълни, разбиващи се в рифа.
— Откъде ще знае, че сме тук?
Ралф се остави на водата да го носи. Сънят го обгърна като пелена от миражи, борещи се с блясъка на лагуната.
— Откъде ще знае, че сме тук?
„Ей така — мислеше си Ралф, — ей така, ей така.“ Ревът на рифа стана много далечен.
— Ще му кажат на летището.
Прасчо поклати глава, сложи си проблясващите очила и погледна надолу към Ралф.
— Няма кой. Не чу ли какво каза пилотът? За атомната бомба. Всички там са загинали.
Ралф се измъкна от водата, застана с лице към Прасчо и се замисли над този необичаен проблем.
— Това е остров, нали така? — настоя Прасчо.
— Изкачих се на една скала — каза бавно Ралф — и ми се стори, че е остров.
— Всички са загинали — каза Прасчо, — а това е остров. Никой не знае, че сме тук. Татко ти не знае, никой не знае.
Устните му се разтрепераха, стъклата на очилата му се замъглиха.
— Можем да си стоим, докато умрем.
След тези думи жегата сякаш се засили, докато се превърна в застрашителна тежест, а лагуната се нахвърли върху тях и заструи ослепително.
— Дрехите ми — промърмори Ралф.
— Ей ги там.
Той се затича по пясъка, прекоси плоската скала пол враждебното слънце и намери захвърлените си дрехи. Странно приятно беше пак да сложи сивата риза. След това се изкачи на скалата и седна на един удобен пън под зелената сянка. Прасчо се изкатери с усилие, понесъл по-голямата част от дрехите си под мишница. После седна внимателно на един повален пън до отвесната скала срещу лагуната и по него затрептя плетеницата на отраженията. Той пак се обади:
— Трябва да намерим другите. Трябва да направим нещо.
Ралф не отговори. Беше на коралов остров. Защитен от слънцето, без да обръща внимание на злите прокоби на Прасчо, той беше потънал в приятни мечти.
Прасчо упорстваше:
— Колко души сме тук?
Ралф се приближи и застана до Прасчо:
— Не знам.
Тук-там лек полъх накъдряше огледалната повърхност на водата под палещото слънце. Щом полъхът стигаше до скалата, листата на палмите зашептяваха, петната от разсеяна слънчева светлина плъзваха по телата им или се раздвижваха — ярки и като с криле, на сянката.