Прасчо погледна нагоре към Ралф. Всички сенки по лицето му бяха в обратен ред: горе — зелено, отдолу — осветено от лагуната слънчево петно лазеше по косата му.
— Трябва да направим нещо.
Ралф го погледна тъй, сякаш беше прозрачен. Тук най-накрая се бе превърнало в реалност мястото, което бе живяло във въображението му, но никога не се беше материализирало изцяло.
Устните на Ралф се разтвориха във възхитена усмивка, а Прасчо, приемайки, че усмивката е отправена към него, се засмя от удоволствие.
— Ако е наистина остров…
— Какво е това?
Ралф бе престанал да се усмихва и сочеше към лагуната. Нещо кремаво лежеше сред перестите водорасли.
— Камък.
— Не, раковина.
Внезапно Прасчо заподскача, възбуден от желанието да обяснява.
— Точно така. Раковина! Виждал съм такава у едно момче, окачена на стената. Казваше се рапан. Като я надуеше, и майка му идваше. Много е ценна…
До рамото на Ралф едно младо палмово стъбло се беше надвесило над лагуната. От тежестта му корените вече бяха изтръгнали буца от бедната почва и то скоро щеше да падне. Той изтръгна стъблото и започна да бърка с него във водата, а блестящите рибки се разбягаха, стрелкайки се ту в една, ту в друга посока. Прасчо се надвеси опасно.
— Внимателно! Ще го счупиш…
— Млъкни!
Ралф каза това разсеяно. Раковината беше интересна и красива и си заслужаваше да си поиграеш с нея. Но ярките му видения го разграничаваха от този Прасчо; той нямаше много място сред тях. Превитото палмово стъбълце избутваше раковината между водораслите. Ралф използва едната си ръка като опора и натисна с другата, докато раковината, от която се стичаха капки, се издигна и Прасчо можа да я сграбчи.
Сега тя беше нещо, което можеше не само да се види, но и да се пипне. Ралф също беше възбуден. Прасчо продължи да бърбори:
— …рапан; много скъпо нещо. Бас държа, че ако искаш да го купиш, трябва да платиш много, много лири. Той я беше окачил на градинската стена, а леля…
Ралф взе раковината от Прасчо и по ръката му се стече малко вода. Черупката беше с наситено кремав цвят, тук-там с бледорозови петънца. От връхчето което се бе протрило и завършваше с дупчица, до розовите устни на отвора раковината беше над четиридесет сантиметра, виеше се в плавна спирала с нежни напречни изпъкналости. Ралф изтръска пясъка от дълбокото отверстие.
— …мучееше като крава — каза Прасчо. — Той имаше също и бели камъчета, клетки за птички и зелен папагал. Той, разбира се, не надуваше белите камъчета и казваше…
Прасчо се спря да си поеме дъх и погали блестящия предмет в ръцете на Ралф.
— Ралф!
Ралф вдигна очи.
— Можем да си послужим с него, за да повикаме другите. Да направим събрание. Щом ни чуят, ще дойдат…
Той се усмихна широко на Ралф.
— Това имаше наум, нали? Затова ли извади рапана от водата?
Ралф отметна назад русата си коса.
— Твоят приятел как надуваше рапана?
— Все едно че плюеше — каза Прасчо. — Леля не ми даваше да го надувам, заради астмата. А той обясняваше, че се надувало оттук, отдолу. — Прасчо посочи с ръка изпъкналия си корем. — Опитай, Ралф. Ще извикаш другите.
Неуверено Ралф допря върха на раковината до устата си и задуха. От отверстието излезе свистене и нищо повече. Той изтри солената вода от устните си и опита отново, но раковината оставаше няма.
— Той сякаш плюеше.
Ралф изду устни, вкарвайки въздух в раковината, която издаде нисък пърдящ звук. Това се стори тъй забавно на двете момчета, че Ралф продължи да духа няколко минути в промеждутъците от смях.
— Той надуваше оттук, отдолу.
Ралф схвана как и насочи въздушната струя в раковината, издишвайки диафрагмено. Изведнъж се получи истински звук. Дълбок, дрезгав зов проеча над палмите, разнесе се сред плетениците на гората и ехото го върна, отразен от розовия гранит на планината. Облаци от птици се издигнаха над върхарите, сред шубраците нещо изквича и затича.
Ралф свали раковината от устните си.
— Какво нещо!
Нормалният му глас звучеше като шепот след дрезгавия звук на рапана. Допря го до устните си, пое дълбоко дъх и пак задуха. Звукът отново забуча, а после, под напора на по-плътната струя, той се извиси с една октава и се превърна в пронизителен рев, който се разнасяше още по-надалече. Прасчо викаше нещо с лице, на което се беше изписало удоволствие, а стъклата на очилата му святкаха. Птици закряскаха, животинки се разбягаха. Ралф остана без въздух; звукът спадна с една октава, превърна се в ниско, свистящо хриптене.