Рапанът беше мълчалив, една искряща бивна. Лицето на Ралф беше потъмняло от задъхване, а въздухът над острова ечеше, изпълнен от птичи крясък и звънливо ехо.
— Обзалагам се, че се чува на километри.
Дишането на Ралф се успокои и той изсвири кратко на няколко пъти. Прасчо възкликна:
— Ето го един!
Едно дете се беше показало на стотина крачки между палмите на плажа. Беше около шестгодишно момче, русоляво и набито, дрехите му бяха изпокъсани, а лицето — цялото омазано от лепкавите плодове. Беше си сваляло панталонките — ясно за какво — и ги беше вдигнало само наполовина. То скочи от палмовата площадка върху пясъка и панталонките му се смъкнаха до глезените измъкна краката си от тях и заприпка към плоската скала. Прасчо му помогна да се изкачи. Междувременно Ралф продължи да свири, докато откъм гората се чуха гласове. Момченцето приклекна пред Ралф и погледна право нагоре с ясните си очи. След като се увери, че това, което се върши, е с определена цел, то започна да изглежда доволно и единственият му чист пръст, един розов палец, се плъзна в устата му.
Прасчо се наведе над него:
— Как се казваш?
— Джони.
Прасчо повтори името му тихо, след това го извика на Ралф, който не прояви интерес, защото продължаваше да надува. Лицето му беше станало мораво от удоволствието, че издава такъв оглушителен звук, и ризата му трепкаше от ударите на сърцето. Виковете в гората се чуваха вече отблизо.
По брега сега се забелязваха признаци на живот. Трептящ от маранята, пясъкът криеше много фигурки в многокилометровата си дължина. По него — нажежен, ням — момчетата крачеха към скалата. Три малки деца, не по-възрастни от Джони, изникнаха изневиделица от съвсем близо — те се бяха тъпкали с плодове в гората. Едно малко тъмно момче, на години почти колкото Прасчо, се провря през храсталака, стъпи на скалата и приветливо се усмихна на всички. Идваха още и още. Подражавайки на невинния Джони, те сядаха на повалените палмови стъбла и започваха да чакат. Ралф продължаваше да надава къси, пронизителни звуци. Прасчо се запромъква сред децата, питаше ги за имената им и се напрягаше, за да ги запомни. Децата му засвидетелстваха същото простодушно послушание, което бяха проявявали към хората с мегафоните. Някои бяха голи и носеха в ръце дрехите си; други — полусъблечени или полуоблечени в ученически униформи: сиви, сини, бежови, с якета от плат или от трико. Имаше значки и емблеми, дори избродирани думи, яркоцветни райета по чорапи и пуловери. Над дънерите в зелената сянка се бяха скупчили главите им; глави тъмнокоси, русокоси, чернокоси, кестеняви, русоляви и пепеляви; глави бъбрещи и шепнещи, глави с ококорени очи, които гледаха Ралф и правеха догадки. Нещо се вършеше.
Децата, които сами или две по две се задаваха откъм плажа, се появяваха изведнъж — прекрачваха от трептящата мараня по близките пясъци. Стигнеха ли там, окото най-напред съзираше черна като прилеп сянка, която танцуваше върху пясъка, и чак по-късно забелязваше тялото над нея. Прилепът беше сянката на детето, скъсена от вертикалното слънце до размерите на петно между забързалите крака. Макар че още надуваше, Ралф забеляза последните две тела, които се приближиха до плоската скала над танцуващото черно петно. Две момчета с глави като гюлета и коси като конопени весма се проснаха пред Ралф, засмени и запъхтени като кучета. Бяха близнаци и човек не вярваше на очите си, стреснат от този тъй весел, умножен на две образ. Те дишаха заедно, смееха се заедно, бяха набити и жизнени. Повдигнаха към Ралф влажните си устни — сякаш кожите им бяха станали малки, защото профилите им бяха поразмазани, а устните полуотворени. Прасчо наведе към тях святкащите си очила и в паузите между изсвирванията можеше да се чуе как повтаря имената им:
— Сам и Брик, Сам и Ерик.
След това се обърка; близнаците поклатиха глави отрицателно, посочиха се един друг и всички се засмяха. Най-накрая Ралф престана да свири и седна — рапанът увиснал на ръката му, главата склонена към коленете. Щом ехото от звука замря, секна и смехът, и настъпи тишина.
Откъм диамантеното сияние на плажа пъплеше нещо черно. Ралф го забеляза пръв и продължи да гледа втренчено, докато всички погледи проследиха неговия. След това съществото престана да бъде мираж закрачи по открития пясък и те видяха, че се чернее не толкова сянката му, а неговите дрехи. Съществото това беше група момчета, които вървяха почти в крак в две успоредни редици и имаха странни, необикновени облекла. Панталонките, ризките и другите си дрехи те държаха под мишница, но всяко момче носеше четириъгълна черна шапка със сребърна емблема. Телата им, от шията до глезените, бяха скрити под черни плащове с дълъг сребърен кръст от лявата страна на гърдите, а на врата на всеки висеше тънка панделка, заметната в хлабав възел. От тропическата горещина, от слизането по стръмнината, от търсенето на храна и от това, че сега, облени в пот, вървяха по палещия плаж, те имаха цвят на прясно измити сливи. Момчето, което ги водеше, беше облечено по същия начин, само че емблемата на шапката му беше златна. Когато групата се приближи на десетина крачки от скалата, то изкрещя някаква команда и те спряха задъхани, изпотени, олюляващи се под острата светлина. Момчето се приближи, прехвърли се на плоската скала с развята пелерина и се взря в това, което за него беше почти пълен мрак.