— Всичко тук е свършено, нали?
Отговор не дойде. Саймън напусна откритото пространство, запълзя сред лианите и навлезе в горския сумрак. Запристъпя боязливо между стволовете — лицето му беше безизразно, а кръвта му се беше отляла от брадичката и около устата му. Само от време на време, когато отместваше лианите и избираше накъде да върви в зависимост от релефа на местността, той се опитваше да изговори думи, които не искаха да излязат от устата му.
Сега дърветата не бяха тъй отрупани с блестяща дантела и между тях се стичаше седефената светлина на небето. Това беше гръбнакът на острова, лекото възвишение под планината, обрасло в не тъй гъста джунгла. Тук имаше широки пространства, осеяни с храсти, и големи дървета, и релефът на местността го извеждаше нагоре, където гората редееше. Продължаваше пътя си с мъка, олюляваше се от време на време, но не спираше. Очите му бяха загубили обичайния си блясък и той вървеше с унило усилие, като старец.
Силен повей го накара да залитне и той видя, че е излязъл на една открита скала под бакъреното небе. Усети, че краката му се огъват, а езикът го боли непрестанно. Когато вятърът достигна до върха на планината, той видя, че става нещо, че между кафявите облаци проблясва късче синева. С мъка продължи напред, вятърът отново задуха, сега още по-силно и така зашиба челата на дърветата, че те се заогъваха и забучаха. Саймън видя едно прегърбено същество внезапно да се изправя на върха и да поглежда към него. Той скри лице и продължи усиленото изкачване.
Мухите бяха намерили и тази фигура. Тя се движеше като жива, затова те се изплашваха за миг и закръжаваха като черен облак около главата и. После, щом синият парашутен купол се срутеше, подутата фигура се накланяше напред и въздъхваше, а мухите пак я накацваха.
Саймън усети как коленете му се удариха в скалата. Изпълзя напред и скоро разбра. Сплетените въжета му подсказваха как става зловещата шега; той разгледа белналите се кости на носната кухина, зъбите, цвета на гниенето. Видя как безжалостно слоевете от каучук и платно придържат бедното тяло и не го оставят да се разложи спокойно. Вятърът подухна отново, фигурата се надигна и му изпрати зловонния си дъх. Както бе коленичил, Саймън се опря на ръце и взе да повръща, докато в стомаха му не остана нищо. После хвана въжетата, освободи ги от скалите, а фигурата — от гаврата на вятъра.
Накрая се обърна и погледна към брега. Огънят при плоската скала беше угаснал или поне не димеше. По-нататък, на брега отвъд рекичката, до една голяма каменна плоча тънка ивица дим се издигаше към небето. Забравил мухите, Саймън заслони очи с ръце и се взря в дима. Дори от това разстояние можеше да се види, че повечето от момчетата — може би дори всичките, са се събрали там. Значи, преместили са се да лагеруват по-далече от звяра. Докато премисляше това, Саймън се обърна към бедното вонящо създание до себе си. Звярът беше безвреден и отвратителен; останалите трябваше да научат тази новина колкото може по-бързо. Пое надолу по планината, но краката му се огъваха. Както и да се стараеше, само залиташе безпомощно.
— Няма какво друго да правим, освен да се къпем — каза Ралф.
През единственото стъкло на очилата си Прасчо разглеждаше обагреното небе.
— Не ми харесват тия облаци. Помниш ли какъв дъжд се изсипа малко след като се бяхме приземили?
— Пак ще вали.
Ралф се гмурна във вира. Две хлапета цамбуркаха в плитчината, опитвайки се да се разхладят във водата, която беше по-топла от кръв. Прасчо си свали очилата, пристъпи във водата със смехотворна напереност и пак ги сложи. Ралф изплува на повърхността и насочи струйка вода към него.
— Внимавай, очилата ми! Ако се намокрят, трябва да изляза да ги бърша.
Ралф пак пръсна и не улучи. Засмя се на Прасчо, очаквайки той да се отдръпне с мълчалива обида, както обикновено. Вместо това Прасчо запляска по водата с ръце.
— Престани! — изкрещя той. — Чуваш ли?