И ядосано запръска към лицето на Ралф.
— Добре, добре — каза Ралф. — Не се горещи.
Прасчо престана да бие водата.
— Имам главоболие. Да беше по-хладно.
— На мен пък ми се ще да завали.
— А на мен ми се ще да съм си у дома.
Прасчо полегна на полегатия пясъчен бряг на вира. Изпъкналият му корем се подаваше извън водата и там кожата започна да съхне. Ралф изстреля струйка вода нагоре към небето. За движението на слънцето можеше да се съди по преместването на едно светло петно сред облаците. Той коленичи във водата и се огледа.
— Къде са другите?
Прасчо приседна.
— Сигурно са се залежали в заслона.
— Къде са Самиерик?
— Ами Бил?
Прасчо посочи отвъд плоската скала.
— Тръгнаха натам. Пиршеството на Джек.
— Да вървят — каза Ралф с привидно безразличие. — Не ме е грижа.
— Заради някакво си месо…
— И заради лова — каза Ралф, след като помисли, — и за да се правят на племе диваци, да се боядисват с бойна татуировка.
Прасчо разрови пясъка под водата, отбягвайки погледа на Ралф.
— Дали да не отидем и ние?
Ралф бързо го погледна и той се изчерви.
— Искам да кажа, за да сме сигурни, че няма да се случи нещо.
Ралф изстреля още една водна пръска.
Дълго преди Ралф и Прасчо да се приближат до групата на Джек, те вече чуваха глъчката от пиршеството. Имаше една продълговата морава, там, където палмите оставяха широка тревна ивица между гората и брега. Само на една крачка от края на моравата започваше белият навят пясък — горещ, сух, със следи ат стъпки там, където приливът не беше достигнал. По-надолу — пак скала, тя се проточваше към лагуната. Отвъд — малко пясък, след това — водата. На скалата гореше огън и от печащото се свинско капеше мазнина в невидимите пламъци. На моравата се бяха събрали всички момчета на острова с изключение на Прасчо, Ралф и Саймън. Те се смееха, пееха, лежаха, клечаха или стояха на тревата и стискаха в ръцете си месо. Но доколкото можеше да се съди по омацаните им лица, почти бяха свършили да ядат; някои държаха кокосови черупки и пиеха от тях. Преди да започне пирът, бяха домъкнали на моравата един голям пън и Джек, боядисан и обкичен с гирлянди, седеше на него като идол. До него върху зелени листа беше натрупано месо, имаше плодове и пълни кокосови черупки.
Прасчо и Ралф се приближиха до края на затревената плоска канара, а момчетата, щом ги забелязваха, замлъкваха едно след друго, докато накрая единствено момчето до Ралф продължаваше да говори. Сетне и на това последно място настъпи тишина и Джек се извърна, както седеше. Известно време продължи да ги гледа и пращенето на огъня беше най-силният шум, който се извисяваше над бученето на прибоя. Ралф отмести поглед, а Сам, който помисли, че Ралф се обръща към него с укор, остави оглозгания кокал и нервно се засмя. Ралф пристъпи колебливо, посочи един палмов дънер и прошепна на Прасчо нещо, което не се разбра; после двамата се засмяха също като Сам. Повдигайки високо колене, защото беше нагазил в пясъка, Ралф продължи нататък. Прасчо се опита да подсвирне.
В този момент момчетата, които печаха месо на огъня, внезапно грабнаха един голям къс и побягнаха с него към тревата. Сблъскаха се с Прасчо така, че го опариха, и затанцуваха. За миг Ралф и тълпата момчета избухнаха в неудържим смях, който ги облекчи и сплоти. Прасчо отново беше станал прицелна точка на обществения присмех и всеки се почувства весел и нормален.
Джек се изправи и размаха копието си.
— Занесете им месо.
Момчетата до шиша подадоха на Ралф и Прасчо по едно сочно парче. Двамата поеха цвъртящото дарение. Стояха и ядяха под гръмотевично-бакъреното небе, което боботеше от наближаващата буря. Джек отново размаха копието.
— Наситиха ли се всички?
Имаше още ядене — то цвъртеше на дървените шишове, отрупани върху зелените листа. Роб на своя стомах, Прасчо захвърли един оглозгай кокал на пясъка и се наведе за още.
Джек отново се обади нетърпеливо:
— Наядохте ли се всички?
В гласа му звучаха нотки на предупреждение, породени от собственическа гордост, и момчетата започнаха да ядат по-бързо, докато все още имаше време. Като видя, че липсват изгледи за скорошна пауза, Джек стана от пъна, който беше неговият трон, и бавно закрачи към края на моравата. Погледна отвисоко иззад слоя боя към Ралф и Прасчо. Те се отместиха надолу по пясъка; Ралф гледаше отново към огъня, докато ядеше. Забеляза, че пламъците, кой знае защо, са станали видими на сумрачния фон. Вечерта беше дошла без спокойна красота, а със заплаха за насилие.
Джек заговори:
— Дайте да пия.
Хенри му поднесе кокосова черупка и той отпи, наблюдавайки Прасчо и Ралф иззад назъбения ръб. Мощ се таеше в мускулестите очертания под загорялата кожа на ръцете му; властта седеше на неговото рамо като маймунка и му говореше в ухото,