— Всички да седнат.
Момчетата насядаха в редици на тревата пред него, но Ралф и Прасчо стояха на мекия пясък една стъпка по-ниско. Сега-засега Джек не им обръщаше внимание; той сведе маскираното си лице към седналите момчета и насочи към тях копието си.
— Кой от вас идва в моето племе?
Ралф направи внезапно движение, от което политна. Някои от момчетата се обърнаха към него.
— Аз ви нахраних — каза Джек — и моите ловци ще ви пазят от звяра. Кой от вас идва в моето племе?
— Аз съм вожд — каза Ралф, — защото ме избрахте. И щяхме да поддържаме огъня, А сега тръгнахте след яденето…
— И ти тръгна! — извика Джек. — Виж кокала, който държиш!
Ралф потъна в червенина.
— Казах, че вие ще сте ловци. Това ви е работата. Джек отново не му обърна внимание.
— Кой ще влезе в моето племе, че да му е интересно?
— Вождът съм аз — каза Ралф неуверено. — Ами огънят? И рапанът е у мен…
— Не го носиш — каза Джек подигравателно. — Оставил си го. Затворих ли ти устата? Пък и в този край на острова рапанът не важи…
Изведнъж удари гръм. Вместо глух тътен разнесе се експлозия като сух трясък.
— Рапанът важи и тук — каза Ралф, — и навсякъде из острова.
— А да те видим какво ще направиш!
Ралф огледа редиците на момчетата. Помощ не идваше и той, объркан и изпотен, отвърна очи от тях. Прасчо прошепна:
— Огънят — спасяването.
— Кой идва в моето племе?
— Аз.
— Брой и мен.
— Аз.
— Ще надуя раковината — каза задъхано Ралф — и ще направя събрание.
— Ние пък няма да я чуем.
Прасчо докосна китката на Ралф.
— Да си отиваме. Ще става лошо. Вече хапнахме от месото.
Отвъд гората проблесна ярко зарево, отново се разнесе гръм и един от малчуганите се разплака. Между тях западаха едри дъждовни капки — всяка една се чуваше отделно и отчетливо.
— Ще има буря — каза Ралф — и ще вали такъв дъжд, както когато попаднахме тук. Хайде сега да видим кой трябва да си затваря устата. Къде са ви заслоните? Сега какво ще правите?
Ловците гледаха смутено към небето, свиваха се под шибащите капки.
Вълна от безпокойство обхвана момчетата и те засноваха безцелно. Проблясващите мълнии ставаха по-блестящи, още малко и трясъкът щеше да стане непоносим. Малчуганите се разбягаха с писъци.
Джек скочи на пясъка.
— Нашият танц! Хайде! Танцувайте!
Като се препъваше, той се втурна през мокрия пясък към откритата скална плоскост зад огъня. Между проблясъците на мълниите въздухът беше тъмен и ужасяващ; момчетата го последваха с викове. Роджър пое ролята на глигана, загрухтя и се втурна към Джек, който отбягна удара със странична стъпка. Ловците грабнаха копията си, готвачите — шишовете, останалите — цепеници, приготвени за огъня. Започна се кръгово движение с припев. Докато Роджър изобразяваше обезумялото прасе, малчуганите се затичаха и излязоха извън кръга. Под застрашителното небе Прасчо и Ралф откриха в себе си спотаено желание да намерят свое място в това безумно, но поне вдъхващо извееш© чувство за сигурност общество. Бяха доволни от допира с живата стена от кафяви гърбове, която заключваше ужаса вътре в себе си и успяваше да го укроти.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Движението стана ритмично, припевът вече не звучеше с първоначалната повърхностна възбуда, превърна се в неуморим пулс. Роджър престана да бъде прасе и стана ловец, така че центърът на кръга зейна като прозявка. Някои от малчуганите подеха свое собствено хоро, появиха се нови и нови хороводни кръгове, сякаш повторението щеше от само себе си да донесе сигурност и спокойствие. Пулсираше и потрепваше единен организъм.
Синкаво-бяла ивица разкъса тъмното небе. Миг по-късно звукът ги връхлетя като шибване с гигантски камшик. От ужас припевът зазвуча с един тон по-високо.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Отново раната на синьо-белия прорез над главата им и стоварването на серния взрив. Малчуганите изпищяха, защураха се без посока, пазеха се от края на гората, един от тях в страха си прекоси кръга на големите.
— Той е! Той е!
Кръгът се превърна в подкова. Нещо изпълзяваше от гората. Измъкваше се заплашително, залиташе към тях. Пред звяра се понесе остър като болка писък. Звярът влезе в подковата, препъвайки се.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Синьо-бялата рана вече не се затваряше, шумът стана непоносим. Саймън крещеше нещо за някакъв мъртвец на един хълм.
— Убий звяра! Заколи го! Утрепи го!