Копията се сведоха, устата на новооформилия се кръг скръцна със зъби и зарева. Звярът беше на колене в центъра, закрил лице с ръцете си. Опитвайки се да надвика ужасния шум, той крещеше нещо за някакво тяло на хълма. Звярът се устреми напред, проби кръга и падна върху острия скален ръб до крайбрежния пясък.
Тълпата мигом се понесе подире му, стече се надолу по скалата, скочи върху звяра, запищя, заудря, захапа, закъса. Нямаше нито думи, нито движения разкъсването със зъби и нокти.
После облаците се отприщиха и дъждът се изля като водопад. Водата започна да се стича откъм върха на планината, понесе листа и клони, изля се като студен душ върху боричкащата се купчина на пясъка. Купчината се разтури, отделните фигури започнаха да се разотиват, политайки. Само звярът лежеше неподвижен на няколко стъпки от морето. Дори под дъжда те виждаха колко мъничък звяр беше той; и кръвта му вече правеше петна по пясъка.
Силната вихрушка понесе дъжда настрани, отвявайки водата от горските дървета. На планинския връх парашутът се издуваше и се движеше; фигурата се плъзна, изправи се на крака, завъртя се като пумпал; фигурата политна надолу в бездната от влажен въздух и запристъпя със схванати крака по високите върхари; пропадна, продължи да пропада, полетя към брега и момчетата се втурнаха с писъци в тъмнината. Парашутът повлече фигурата, която забразди лагуната, блъсна се в рифа и изчезна в морето.
Към полунощ дъждът спря, облаците отплуваха и небето отново беше обсипано с чудните звездни светила. После и вятърът замря и в тишината се чуваше само бълбукането на водата, която се стичаше по урвите и — отнасяйки надолу лист след лист — се разливаше върху кафявата островна почва. Въздухът беше прохладен, влажен и прозрачен; притихна и шумоленето на водата. Звярът лежеше сгушен на бледия плаж и петната малко по малко се разрастваха.
Ръбът на лагуната се превърна във фосфоресцираща ивица, която напредваше постепенно заедно с прилива. Ясното небе и ъгловатите съзвездия се оглеждаха в бистрата вода. Фосфоресциращата линия заливаше пясъчните зрънца и огладените камъчета; държеше всяко едно от тях в скута на напрежението, после внезапно ги приемаше с безгласен слог и отминаваше.
Бистротата, която пълзеше по крайбрежните плитчини, беше изпълнена с огнеоки създания, изтъкани от лунни лъчи. Тук-там някое по-голямо огладено камъче плаваше в собствената си атмосфера, загърнато в перлена плащеница. Вълните обливаха пясъка, чиято повърхност беше станала решетъчна от дъждовните капки, и оглаждаха всичко със сребристо покривало. Ето те се докоснаха до първото от петната, отцедили се от пречупеното телце, а създанията вкупом отидоха към края и образуваха подвижна пътека от светлина. Водата се издигна още а придаде блясък на острата коса на Саймън. Бузата му се посребри, извивката на рамото му се превърна във ваян мрамор. Странните съпровождачи, огнеоките същества с облачни повлекла, зашетаха около главата му. Тялото леко се привдигна над пясъка, от устата с мокър плясък излезе въздушно мехурче. След това тялото кротко се преобърна във водата.
Някъде отвъд тъмнеещата извивка на света Слънцето и Луната притегляха; въздействаха върху водния слой на планетата Земя, караха го леко да се издува на една страна, докато твърдото ядро не спираше да се върти. Голямата приливна вълна продължи движението си покрай островния бряг и водното равнище се покачи. Безмълвно, заобиколено от венец любопитни светливи създания, самото то сребриста сянка под закованите съзвездия, мъртвото тяло на Саймън се понесе към открито море.
ДЕСЕТА ГЛАВА
РАКОВИНАТА И ОЧИЛАТА
Прасчо разглеждаше внимателно приближаващата се фигура. Напоследък бе започнал да забелязва, че вижда по-ясно, когато си свали очилата и постави оцелялото стъкло пред другото око; но дори погледнат с по-добре виждащото око, след онова, което се беше случило, Ралф пак си оставаше несъмнено променен. Той се приближаваше откъм кокосовите палми; накуцваше, беше мръсен, в русата му коса имаше сухи листа. Едното му око се беше превърнало в тясна цепка, върху издутата страна на дясното му коляно имаше голяма рана, покрита с кора. Той поспря и погледна фигурата на плоската скала.
— Прасчо? Само ти ли остана?
— И няколко от малчуганите.
— Те не влизат в сметката. А от големите?
— О, Самиерик. Събират дърва.
— И никой друг?
— Доколкото ми е известно, не.
Ралф внимателно се изкачи на скалата. Острата трева все още беше утъпкана там, където бяха свиквали събранията; крехката бяла раковина проблясваше до излъсканото място за сядане. Ралф седна в тревата пред престола на вожда и пред раковината. Прасчо коленичи от лявата му страна. Една дълга минута изтече в мълчание.