Най-после Ралф прочисти гърло и прошепна нещо.
Прасчо промърмори в отговор.
— Какво разправяш?
— Саймън — промълви Ралф.
Прасчо не каза нищо, само кимна омърлушено. Те продължиха да седят, загледани, и двамата с увредено зрение, към трона на вожда и проблясващата лагуна. Зелената светлина и слънчевите петна от шарената сянка играеха по измъчените им тела.
Ралф бавно се надигна и се отправи към раковината. Взе гальовно черупката в две ръце и коленичи, облегнат на дънера.
— Прасчо.
— А?
— Какво ще правим!
Прасчо кимна към раковината.
— Би могъл…
— Да свикам събрание?
Произнасяйки тези думи, Ралф остро се засмя и Прасчо се намръщи.
— Ти все още си вожд.
Ралф отново се засмя.
— Да, наш вожд.
— Рапанът е у мен.
— Ралф! Престани да се смееш така. Недей, Ралф. Какво ще си помислят другите?
Накрая Ралф спря. Той потръпна.
— Прасчо.
— А?
— Това беше Саймън.
— Каза го вече.
— Прасчо.
— А?
— Това беше убийство.
— Престани — изписка Прасчо. — Какъв смисъл има да се говори така?
Той скочи на крака и се надвеси над Ралф.
— Беше тъмно. И този ужасен танц. И вълните, гръмотевиците, дъждът. Бяхме изплашени.
— Аз не бях изплашен — каза Ралф бавно. — Аз бях… не знам какво бях.
— Уплашени бяхме! — каза Прасчо възбудено. — В такъв момент всичко става. Не беше… дето ти го казваш.
Той жестикулираше, търсейки подходяща дума.
— О, Прасчо!
Гласът на Ралф, пресипнал и унил, спря Прасчо. Той се сниши и зачака. Прегърнал раковината, Ралф се полюляваше напред-назад.
— Не разбираш ли, Прасчо? Нещата, които извършихме…
— Може да е още…
— Не е.
— Може само да се е преструвал…
Лицето на Ралф имаше такова изражение, че гласът на Прасчо секна.
— Ти беше вън. Извън кръга. Ти изобщо не влезе вътре. Не видя ли какво ние… какво направиха те?
В гласа му имаше отвращение и в същото време трескава възбуда.
— Не видя ли, Прасчо?
— Не много добре. Сега съм само с едно око. Трябва да знаеш това, Ралф.
Ралф продължи да се олюлява напред-назад.
— Беше случайност — каза внезапно Прасчо. — Беше си просто една случайност и това си е. — Гласът му отново стана писклив. — Излезе от тъмното, защо трябваше така да изпълзява от тъмното? Държа се като ненормален, сам си го търсеше. — Отново направи широк жест. — Случайност беше.
— Не видя какво направиха…
— Виж какво, Ралф, Трябва да го забравим. Няма смисъл да мислим за това, не разбираш ли?
— Страх ме е. От нас самите. Искам да си отида у дома. Ах, как искам да си отида у дома.
— Беше нещастна случайност — продължаваше упорито Прасчо, — така си беше.
Той сложи ръка на голото рамо на Ралф и Ралф потръпна от докосването.
— И виж, Ралф — Прасчо се огледа крадешком и се приближи плътно, — недей да казваш, че и ние сме били в танца. Няма да казваш на Самиерик.
— Но нали бяхме! Всичките! Прасчо поклати глава.
— Да ни убият, пак няма да си признаваме. В тъмното не са могли да ни забележат. Нали и ти сам каза, че аз бях извън кръга…
— И аз — промърмори Ралф, — и аз бях извън кръга.
Прасчо кимна енергично:
— Точно тъй. Ние сме си били извън. Нищо не сме направили. Нищо не сме видели.
Прасчо замълча, после продължи:
— Ще си живеем отделно четиримата…
— Четирима. Малко сме, за да поддържаме огъня.
— Ще опитаме. Ето, виждаш ли? Запалих го.
Самиерик се зададоха, повлекли един голям пън от гората. Хвърлиха го до огъня и поеха към вира. Ралф скочи на крака.
— Ей! Вие двамата!
— Те ще се къпят, Ралф.
— По-добре да свършим сега.
Близнаците много се изненадаха, когато видяха Ралф. Изчервиха се и впериха очи във въздуха, встрани от него.
— Здрасти, Ралф. Ама че изненада.
— Ние досега бяхме в гората..-
— …да донесем дърва за огъня…
— …ние снощи се загубихме.
Ралф изучаваше пръстите на краката си.
— Загубили сте се след…
Прасчо започна да си изтрива очилата.
— След пиршеството — каза Сам с глух глас. Ерик кимна:
— Да, след тържеството.
— Ние си отидохме по-рано — каза бързо Прасчо, — защото бяхме уморени.
— Ние също…
— …много рано…
— …бяхме много изморени.
Сам опипа една драскотина на челото си, после бързо отмести ръка. Ерик прекара пръсти по сцепената си устна.
— Да, бяхме много уморени — повтори Сам, — затова си отидохме рано. Хубаво ли беше на… — Въздухът тегнеше от неизречени, но известни неща. Сам се сгърчи и страшната дума се изтръгна от него — …на танца?