Споменът за танца, на който никой от тях уж не беше присъствал, накара и четиримата да потръпнат конвулсивно.
— Ние си отидохме рано.
Когато Роджър стигна до тесния провлак, който свързваше скалния замък със сушата, той не се учуди, че мястото е охранявано. През страшната нощ беше очаквал да намери поне част от племето, укрита от островните ужаси на това най-непристъпно място.
Отгоре, където струпалите една върху друга канари се смаляваха, долетя остър вик.
— Стой! Кой е?
— Роджър.
— Идвай, приятел.
Роджър се приближи.
— Ти виждаше, че съм аз.
— Вожда каза да спираме всички. Роджър погледна нагоре.
— Ако исках да се покатеря, нямаше да можеш да ме спреш.
— Нямаше да мога ли? Ела да видиш.
Роджър се изкатери по стъпаловидния рид.
— Гледай!
Под връхната скала беше вклинен един пън, а под него имаше втори лост. Робърт леко натисна лоста и скалата изпъшка. Едно силно натискане и тя би се сгромолясала към седловината, която се проточваше като каменен мост. Роджър се възхити.
— Той е истински вожд, не е ли така?
Роджър кимна.
— Той ще ни води на лов.
Посочи с глава към заслоните в далечината, където ивица дим се издигаше към небето. Роджър, седнал на самият ръб на зъбера, мрачно погледна назад към острова и в същото време теглеше с пръсти един разклатен зъб. Погледът му се спря на далечната планина и Робърт промени темата, по която не бяха казали нито дума.
— Ще бие Уилфред.
— Защо?
Робърт поклати глава колебливо.
— Не знам. Не каза. Ядоса се и заповяда да го вържем. Уилфред вече — засмя се възбудено, — вече с часове стои вързан и чака.
— Но вождът не каза ли за какво?
— Не съм чул да е казал.
Седнал на огромните скали под жаркото слънце, Роджър възприе новината като прозрение. Престана да се занимава с разклатения си зъб и замря неподвижен, започнал да осъзнава възможностите на безотговорната диктатура. После, без да каже нещо, той започна да се спуска надолу по канарите към пещерата, където беше останалата част от племето.
Там седеше вождът, гол до пояс, с лице, скрито зад дебел пласт бяла и червена боя. Племето беше насядало в полукръг пред него. Току-що битият Уилфред стоеше на втория ред и шумно подсмърчаше. Роджър седна до другите и кръстоса крака.
— Утре — продължи вождът — отново сме на лов.
Той посочи няколко от диваците с копието си.
— Едни от вас ще останат тук да подредят пещерата и да пазят входа. Ще взема няколко ловци със себе си и ще донесем месо. Бранителите на входа ще внимават да не се промъкнат вътре другите.
Един от диваците вдигна ръка и вождът обърна към него безизразното си нарисувано лице.
— Защо ще се опитват да се промъкнат вътре, вожде?
Вождът говореше неясно, но убедено:
— Ще се опитат. Ще се опитат да развалят, каквото ние правим. Така че пазителите на входа трябва да внимават. Освен това…
Вождът замълча. Едно триъгълниче със смайващ розов цвят се стрелна от устата му, облиза устните и отново се скри.
— …освен това звярът може да се опита да се вмъкне. Помните ли го как изпълзя…
Полукръгът потръпна и замърмори, съгласен с казаното.
— Той дойде — в друг образ. Може пак да дойде, макар че му дадохме да изяде главата от нашата плячка. Така че — внимавайте, отваряйте си очите.
Стенли, който се беше облакътил на скалата, вдигна два пръста в знак, че иска да зададе въпрос.
— Е?
— Но нали ние, нали ние…?
Той потръпна и сведе очи.
— Не!
В последвалата тишина всеки един от диваците усети как го полазват тръпки при спомена за случилото се.
— Не! Как можем да… го убием?
Полууспокоени, полуизплашени от намека, че ги очакват нови ужаси, диваците отново замърмориха.
— Така че оставете планината на мира — каза тържествено вождът, — а след лов — давайте и главата.
Пръстчетата на Стенли отново щръкнаха във въздуха.
— Сигурно звярът се е маскирал.
— Възможно е — каза вождът. Едно теологическо предположение беше изложено. — Всеки случай за предпочитане е да се държим настрана от него. Не се знае какво може да ни направи.
Племето се замисли върху казаното; то му въздейства като внезапен порив на вятъра. Вождът забеляза ефекта от думите си и енергично се изправи.
— Но утре ще ловуваме, а като си набавим месо, ще направим пиршество…
Бил вдигна ръка.
— Вожде!
— Да?
— С какво ще запалим огън?
От бялата и червената глина не се забелязва, че вождът се изчервява. Докато той се колебаеше и мълчеше, племето отново си зашепна. Тогава вождът вдигна ръка:
— Ще вземем огън от ония другите. Слушайте! утре отиваме на лов и си набавяме месо. Тази нощ аз тръгвам с двама ловци — кой ще дойде?