Морис и Роджър вдигнаха ръце.
— Морис…
— Да, вожде?
— Къде им беше огънят?
— На старото място — огнището при скалата. Вождът кимна.
— Останалите можете да вървите да спите веднага щом залезе слънцето. Но ние тримата, Морис, Роджър и аз, имаме работа да вършим. Ще тръгнем малко преди залез слънце…
Морис вдигна ръка.
— А какво ще стане, ако срещнем…
Вождът отхвърли възражението.
— Ще вървим все по пясъка. А ако той дойде, пак почваме нашия… нашия танц.
— Само тримата?
Шепотът отново се усили и замря.
Прасчо подаде очилата на Ралф и зачака да му върнат зрението. Дървата бяха влажни, за трети път ги разпалваха. Ралф стоеше настрани и си говореше сам.
— И дума да не става пак да прекараме нощта без огън.
Той се огледа виновно и спря погледа си върху трите момчета пред себе си. За първи път беше признал, че огънят е с двойно предназначение. Разбира се, едното беше да има сигнален димен стълб; но другото му предназначение беше те да имат огнище, а сега и чувство за сигурност, докато спят. Ерик продължи да духа, дървата затлеяха и се появи огнено езиче. Издигна се жълто-бял смъдящ дим. Прасчо взе очилата си обратно и доволно погледна огъня.
— Ех, да можехме да си направим едно радио!
— Или самолет…
— …или кораб.
Ралф започна да рови сред своите избледняващи познания за света.
— Може да бъдем пленени от червените. Ерик отметна назад косата си.
— И ще е по-добре, отколкото…
Той предпочете да не споменава имена и Сам завърши думите му вместо него, като кимна по посока на брега.
Ралф си спомни за нещастната фигурка, увиснала на парашута.
— Той спомена нещо за някакъв мъртвец… — силно се изчерви, защото косвено си беше признал, че е бил на танца. С цялото си тяло започна да прави жестове към дима — Не спирайте, продължавайте!
— Димът намалява.
— Вече трябва да се сложат още дърва, макар и мокри.
— Астмата ми…
Последва механичният отговор:
— Върви се скрий с твойта „асна“.
— Ако почна да влека пънове, ще ме хване астмата. И аз не искам да е така, Ралф, но така си е.
Трите момчета отидоха в гората и донесоха наръчи гнили дърва. Отново се издигна гъст жълтеникав дим.
— Хайде да потърсим нещо за ядене.
Понесли копията си, отидоха заедно при плодните дръвчета и мълчаливо започнаха да се тъпчат. Когато излязоха от гората, слънцето вече залязваше, в огъня беше останала само жарава, а дим нямаше.
— Не мога да нося повече дърва — каза Ерик. — Изморен съм.
Ралф прочисти гърлото си.
— Докато огънят беше горе, поддържахме го.
— Да, ама горе беше малък. Този трябва да бъде голям.
Ралф хвърли едно дърво в огъня и се загледа в дима, който се носеше в здрачината.
— Трябва да го поддържаме. Ерик се отпусна на земята.
— Изморен съм. И какъв смисъл има?
— Ерик! — извика Ралф ядосано. — Не говори така! Сам коленичи до Ерик.
— Добре — какъв е смисълът?
Възмутен, Ралф се опита да си спомни. Имаше някакъв смисъл в огъня, някакъв много голям смисъл.
— Ралф ви е казвал толкова пъти — каза Прасчо унило. — Как иначе ще ни спасят?
— Разбира се! Ако няма дим…
Той клекна пред тях в припадащия здрач.
— Не разбирате ли? Какъв смисъл има да си мечтаем за радиоапарати и кораби?
Протегна ръка и сви пръсти в юмрук.
— Има само един начин да излезем от това положение. Всеки може да си играе на ловец, всеки може да набавя месо…
Започна да се вглежда от лице в лице. И когато истински се разпали, завесата в ума му отново се спусна и той забрави какво искаше да каже. Остана коленичил със стиснати юмруци, гледаше тържествено ту един, ту друг. Завесата изплющя и се отметна.
— А, да. Така че — трябва да правим дим; колкото повече дим…
— Но не можем да го поддържаме! Гледай!
Пред тях огънят догаряше.
— Ако двама души се грижат за огъня — промърмори Ралф, почти сам на себе си, — това прави по дванадесет часа на денонощие.
— Не можем да носим повече дърва, Ралф…
— …не можем в тъмното…
— …не можем през нощта…
— Можем да го палим всяка сутрин — каза Прасчо, — В тъмното никой няма да види дима.
Сам кимна енергично.
— Друго беше, когато огънят беше… — …горе на върха.
Ралф се изправи; чувстваше се страшно беззащитен в сгъстяващия се мрак.
— Тогава да оставим огъня за тая нощ.
Поведе ги към първия заслон, който макар и разнебитен, още се крепеше. Шумата, в която спяха, беше суха и шумолеше при най-малкото движение. В съседния заслон един от малчуганите говореше в съня си. Четиримата големи пролазиха в заслона и се заровиха под листата. Близнаците легнаха заедно, а на отсрещната страна — Ралф и Прасчо. Известно време листата шумоляха и клонките непрекъснато пукаха, докато те се опитваха да се нагласят удобно.