— Прасчо?
— Да?
— Добре ли си?
— Смятам, че да.
Най-накрая в заслона стана тихо, само от време на време нещо прошумоляваше. Отворът беше продълговато парче висяща тъмнота, извезана с блестящи топчици, а прибоят при рифа бучеше глухо. Ралф започна своята нощна игра на предположения…
Ако ги отведяха със самолет, още преди зори щяха да се приземят на онова голямо летище в Уилтшър. Оттам — с автобус; не — за да бъде всичко съвсем както трябва, ще тръгнат с влак, ще пътуват чак до Девън и ще отседнат в същата оная вила. После там, където градината свършва, ще се приближат дивите понита и ще започнат да надзъртат през стената…
Ралф неспокойно се обърна в шумата, Дартмур беше диво място, понитата също бяха диви. А дивите неща вече не му се струваха привлекателни.
Мислите му се плъзнаха в друга посока, към един цивилизован град, където дивото не можеше да се промъкне. Има ли нещо по-безопасно от това да си в средата на един автобус с неговите светлини и колела?
Изведнъж Ралф затанцува около стълба на една улична лампа. Откъм автобусната спирка лазеше един автобус, един странен автобус…
— Ралф! Ралф!
— Какво има?
— Недей да издаваш такива звуци…
— Извинявай!
От тъмнината в отсрещния край на заслона се разнесе страшно стенание и те подскочиха от страх в шумата. Впили се здраво един в друг, Сам и Ерик се биеха.
— Сам! Сам!
— Ей, Ерик!
Отново всичко се успокои. Прасчо заговори тихо на Ралф:
— Трябва да се измъкнем.
— Какво имаш предвид?
— Да ни спасят.
За пръв път през този ден и въпреки плътния мрак Ралф се изсмя.
— Сериозно — шепнеше Прасчо. — Ако скоро не се върнем у дома, ще пощуреем.
— Ще станем за лудницата.
— Хаховци.
— Ще издивеем.
Ралф отметна влажните кичури, които като растителни пипалца бяха надвиснали над очите му.
— Пиши на леля ти.
— Не знам къде е тя сега. И нямам плик и марка. И няма пощенска кутия. Нито раздавач.
Ралф беше възхитен от успеха на своята не твърде духовита шега. Разкиска се неудържимо, цял се затресе и заподскача.
Прасчо го укори с достойнство:
— Не съм казал нищо чак толкова смешно.
Ралф продължи да се кикоти, въпреки че гърдите го боляха. Измори се да се тресе и се отпусна мрачен, със затаен дъх, в очакване на следващия пристъп. В една от тези паузи сънят го унесе.
— …Ралф! Отново издаваш тези звуци. Млъкни, Ралф, защото…
Ралф се обърна в шумата. Имаше основание да е благодарен, че са прекъснали съня му, защото автобусът беше още по-близко и по-ясен.
— А какво — „защото“?
— Мълчи и слушай.
Ралф легна внимателно и листата изшумоляха като продължителна въздишка. Ерик изстена нещо, после се усмири. Беше тъмно като в рог с изключение на безполезния осеян със звезди продълговат отвор.
— Нищо не чувам,
— Отвън нещо се движи.
Ралф наостри уши. Известно време чуваше само кръвта, която биеше в жилите му.
— Пак нищо не чувам.
— Слушай. Вслушай се продължително.
Съвсем ясно, съвсем отчетливо, при това само на крачка от задната страна на заслона изпука съчка. Кръвта пак забуча в ушите на Ралф, в съзнанието му започнаха да се гонят неясни образи. Те съставиха сборен образ, който се прокрадваше около заслоните. Усещаше главата на Прасчо до рамото си, една ръка конвулсивно го беше сграбчила.
— Ралф! Ралф!
— Мълчи и слушай.
Ралф отчаяно се молеше звярът да предпочете малчуганите.
Отвън се разнесе смразяващ шепот:
— Прасчо… Прасчо…
— Дошъл е! — каза, едва дишайки, Прасчо. — Значи е истински!
Той се впи в Ралф и се опита да поеме дъх.
— Прасчо, ела навън. Трябваш ми, Прасчо.
Ралф долепи устни до ухото на Прасчо и прошепна:
— Не казвай нищо.
— Прасчо… Къде си, Прасчо?
Нещо се отърка в задната стена на заслона. За миг Прасчо остана неподвижен, после получи астматичен пристъп. Изви гръб като дъга, строполи се и зарита в шумата. Ралф се изтърколи настрани от него.
Откъм отвора на заслона се разнесе злобно ръмжене, нещо живо скочи и тупна. Някой се препъна в Ралф, в ъгъла на Прасчо крайници се счепкаха и се размахаха, разнесоха се удари, ръмжене. Ралф замахна, след това той и другите — те изглеждаха десетина — се затъркаляха, удряйки, хапейки, драскайки. Усети, че го дерат и блъскат, в устата му имаше пръсти и той ги захапа. Ръката се дръпна и един пестник се стовари като топор, заслонът експлодира в искри. Ралф се изплъзна странично, възседна боричкащото се тяло и усети горещия дъх до бузата си; Заудря надолу към устата, налагаше със свитите си юмруци като с чукове, удряше още и още, разгорещен от истерия, усети, че лицето е станало хлъзгаво. Едно коляно го удари между краката и той падна настрани, погълнат изцяло от остра болка; биещите се минаха над него. Заслонът се сгромоляса върху тях, безименните сенки си пробиха път навън. Тъмни фигури се измъкнаха от развалините и побягнаха, а писъците на малчуганите и пресеченият дъх на Прасчо, който се опитваше да си поеме въздух, станаха по-отчетливи.