Ралф се провикна с треперещ глас:
— Всички вие, малчуганите, да спите! Ние се бихме с другите. Хайде, лягайте си!
Самиерик се приближиха и се вгледаха в Ралф.
— Вие двамата наред ли сте?
— Май че да…
— …мене ме удариха.
— И мен. Как е Прасчо?
Те извлякоха Прасчо от срутения заслон и го облегнаха на едно дърво. Нощта беше прохладна и не криеше непосредствена заплаха. Дишането на Прасчо се поуспокои.
— Пострада ли, Прасчо?
— Не много.
— Това бяха Джек и неговите ловци — каза Ралф горчиво. — Защо не ни оставят на мира?
— Ние така ги подредихме, че ще ни запомнят — каза Сам. Честността го застави да продължи. — Искам да кажа, вие ги подредихте. Аз се оплетох в един ъгъл.
— Аз добре му платих на един — каза Ралф, — размазах го. Скоро няма да помисли пак да дойде да се бие.
— И аз — каза Ерик. — Като се събудих, един ме риташе по лицето. Май че лицето ми е цялото в кръв, Ралф. Но накрая му дадох да разбере.
— С коляно го ритнах между краката — каза Ерик с простодушна гордост. — Трябваше да го чуеш какъв рев нададе! И той няма скоро да помисли да се връща. Така че горе-долу добре се представихме.
Ралф рязко се отдалечи в тъмнината, но след това чу, че Ерик нещо се занимава с устата си.
— Има ли нещо?
— Само един зъб, дето ми се е разклатил.
Прасчо сви крака към тялото си.
— Наред ли си, Прасчо?
— Помислих, че са дошли за рапана.
Ралф се затича по бледия плаж и скочи на скалата. Раковината продължаваше да блести до мястото на вожда. Той я изгледа, после се върна към Прасчо.
— Не са взели рапана.
— Знам. Те не дойдоха за рапана. За друго дойдоха. Ралф, ами сега какво ще правя?
Далече от тях под дъговидната ивица на брега три фигурки припкаха към скалния замък. Държаха се настрани от гората, вървяха покрай самата вода. От време на време си тананикаха нещо, после се премятаха на ръце като акробати покрай движещата се, фосфоресцираща ивица. Вождът им тичаше равномерно, изпълнен с гордост от своя подвиг. Сега той беше истински вожд и размахваше копието тъй, сякаш пронизваше някого. Провесени на лявата му ръка се люшкаха счупените очила на Прасчо.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
СКАЛНИЯТ ЗАМЪК
В краткотрайната прохлада на утрото четирите момчета се събраха около обгореното петно, където беше огънят. Ралф коленичи и задуха. Сива пухкава пепел се разхвърча от дъха му, но не проблесна ни една искрица. Близнаците гледаха загрижено, а Прасчо седеше безизразен зад светлината стена на късогледството си. Ралф продължи да духа, докато усети, че ушите му забучават, тогава първият полъх на утринния бриз го отмени в работата му и напълни очите му с пепел. Той клекна настрани, започна да ругае и се залови да плакне очите си свода.
— Нищо не става.
Ерик погледна надолу към него иззад маската си от съсирена кръв, Прасчо беше вперил поглед в пространството — в посоката, където се намираше Ралф.
— Разбира се, че нищо не става, Ралф, Сега сме без огън.
Ралф доближи лицето си на една крачка от Прасчо.
— Виждаш ли ме?
— Мъгляво.
Ралф престана да прави усилия да държи окото си отворено и то пак се скри зад подутината.
— Взеха ни огъня.
Гласът му прозвуча остро от обхващащия го бяс.
— Откраднаха го!
— Такива са — каза Прасчо. — Оставиха ме сляп. Виждаш ли? Това е то Джек Меридю. Свикай събрание, Ралф, трябва да решим какво ще правим.
— Събрание само за нас?
— Друго не ни остава. Сам, дай да се хвана за теб. Насочиха се към плоската скала.
— Надуй рапана — каза Прасчо. — Надуй го с всичка сила.
Гората прокънтя; издигнаха се птици и нададоха крясъци откъм върхарите, както в онази първа сутрин, която беше тъй безкрайно далече. Ивицата на брега беше пустинна и в двете посоки. Неколцина от малчуганите заприиждаха откъм заслоните. Ралф седна на излъсканото място, а другите трима застанаха пред него. Той кимна и Самиерик седнаха отдясно. Ралф сложи раковината в ръцете на Прасчо. Той хвана внимателно лъскавия предмет и премигна към Ралф.