— Почвай тогава.
— Вземам рапана, за да кажа само това: вече не виждам и трябва да си получа очилата обратно. Ужасни неща се извършиха на този остров. Аз гласувах ти да си вожд. Той е единственият досега, дето е направил нещо. Сега ти говори, Ралф, и кажи какво… защото иначе…
Гласът на Прасчо секна и той заподсмърча. Ралф взе обратно раковината, както седеше.
— Един най-обикновен огън. Ще кажете — можем да се справим с това, нали? Един най-обикновен димен сигнал, за да ни спасят. Ние диваци ли сме, какво сме? А сега няма и сигнал. Може да минат кораби. Помните ли как отидохме на лов и огънят изгасна, и мина кораб? А всички те мислят, че той е най-добър за вожд, и после и онова, дето стана… пак той беше виновен. Ако не беше той, нямаше да се случи. Сега Прасчо не може да вижда, а те идват, крадат… — гласът на Ралф се извиси — …нощем, в тъмнината, и ни откраднаха огъня. Откраднаха го. Ние щяхме да им дадем огън, ако бяха поискали. Ама те го откраднаха и сега няма сигнал и никога няма да ни спасят! Не разбирате ли какво ви говоря? Ние щяхме да им дадем огън да си имат, ама те го откраднаха. Аз…
Той се запъна безпомощно — завеската пак се беше спуснала в съзнанието му. Прасчо протегна ръка за раковината.
— Какво ще направиш, Ралф? Само говорим, без да решаваме. Искам си очилата.
— Опитвам се да измисля. Дали да не отидем измити и сресани, както някога — в края на краищата все пак не сме диваци и това да ни спасят не е игра…
Отвори отеклото си око и погледна към близнаците.
— Можем да се пооправим малко и после да отидем…
— Трябва да вземем копия — каза Сам. — Даже Прасчо…
— …защото може да ви потрябват.
— Не си взел рапана!
Прасчо протегна раковината.
— Вие може да вземете копия, ако искате, ама аз няма. Какъв е смисълът? Така или иначе ще трябва да ме водите като куче. Да, смейте се. Хайде, смейте се, де! На тоя остров те на всичко са готови да се смеят. И какво стана? Какво ще помислят големите? Малкия Саймън го убиха, И онова другото дете, дето имаше белег на лицето. Виждал ли го е някой след първите дни, когато се озовахме тук?
— Прасчо! Спри за малко!
— Рапанът е у мен. Отивам при тоя Джек Меридю да му кажа, да, отивам.
— Ще пострадаш.
— Може ли да направи нещо повече от това, което вече направи? Ще му кажа кое как е. Ще ми дадеш да нося рапана, Ралф. Ще му покажа това, дето той го няма.
Прасчо замълча за миг и огледа неясните фигури наоколо си.
Слушаше го събранието, от което беше останала само една следа — отъпкана трева.
— Отивам при него и нося рапана. Ей така ще го държа. Гледай, ще му кажа, ти си по-силен от мен и нямаш астма. Ти виждаш, ще му кажа, хем с двете си очи. Ама като си искам очилата, да не мислиш, че ти се моля да ми направиш услуга? Да не мислиш, че искам да направиш някакъв жест към мен, ще му кажа, не защото си силен, ами защото, което си е право, право си е. Дай си ми очилата, ще кажа, защото трябва да ми ги дадеш!
Прасчо свърши, изчервен и разтреперан. Бързо бутна раковината в ръцете на Ралф, сякаш нямаше търпение да се освободи от нея, и изтри сълзите от очите си. Те бяха окъпани в меката зеленикава светлина, а в нозете на Ралф, бяла и крехка, лежеше раковината. Една-единствена капчица, която се беше прецедила между пръстите на Прасчо, сега проблясваше като звезда върху нежната и извивка.
Накрая Ралф седна с изпънати рамене и отметна назад коса.
— Добре. Искам да кажа, опитай, ако искаш. Ще дойдем с теб.
— Той ще бъде боядисан — каза Сам боязливо. — Знаеш го как ще бъде…
— …няма да го уплашим…
— …ако се ядоса, не знам какво ще ни се случи…
Ралф смръщено погледна Сам. В съзнанието му неясно изплува нещо, което Саймън някога му беше казал при скалите.
— Не ставай глупав — каза той. После бързо добави:
— Да вървим.
Протегна раковината към Прасчо, който се изчерви, този път от гордост. Ти ще я носиш.
— Когато сме готови, ще я нося…
Прасчо търсеше думи, с които да изрази силното си желание да носи раковината, каквото и да се случи.
— …Нямам нищо против. С удоволствие, Ралф, само че трябва да ме водите.
Ралф остави раковината обратно на излъскания дънер.
— По-добре да хапнем и после да се приготвим.
Те се запътиха към плодните дървета с изпокършените клони. На Прасчо му помагаха — беряха му плодове, други той сам намираше, протягайки ръце пипнешком. Докато ядяха, Ралф си мислеше за следобеда.
— Ще бъдем пак както по-рано. Ще се измием. Сам натъпка устата си и запротестира:
— Но нали се къпем всеки ден!
Ралф погледна омацаните лица пред себе си и въздъхна.
— Трябва да се срешем. Само че много са ни дълги косите.