— Аз си пазя и двата чорапа в заслона — каза Ерик — и можем да си ги наденем на главите, един вид като качулки.
— Може да намерим нещо и да си вържем косите отзад — каза Прасчо.
— Да, ама ще станем като момичета.
— Не, не! И дума да не става.
— Тогава ще отидем, както сме си — каза Ралф, — а и те няма да са по-издокарани от нас.
Ерик ги задържа с ръка.
— Да, но те са татуирани! Нали знаете как е…I
Другите кимнаха. Знаеха, разбира се, как боята отприщва пътя към дивачеството.
— Ние няма да се мацаме — каза Ралф, — защото не сме диваци.
Самиерик се спогледаха.
— Все пак…
— Никаква боя — кресна Ралф. Той се опита да си спомни. — Дим — каза той, — трябва ни дим.
Обърна се свирепо към близнаците:
— Дим, казах! Трябва ни дим.
Настъпи тишина, нарушавана само от жуженето на пчелите.
Накрая Прасчо заговори меко:
— Трябва ни, разбира се, щото без димен сигнал няма да ни спасят, а димът — това е сигналът.
— Известно ми е това! — изкрещя Ралф. Дръпна си ръката от Прасчовата. — Да не искаш да кажеш…
— Само повтарям онова, което ти винаги казваш — побърза да се оправдае Прасчо. — За миг си помислих, че…
— Не, не съм — каза високо Ралф. — Винаги го помня. Не съм забравил.
Прасчо кимна сговорчиво:
— Ти си вождът, Ралф. Ти всичко помниш.
— Не съм забравил.
— Разбира се, че не си.
Близнаците разглеждаха Ралф любопитно, сякаш го виждаха за първи път.
Тръгнаха в колона покрай брега. Най-отпред куцукаше Ралф с копие на рамо. Не виждаше добре, защото над ослепително белия пясък трептеше мараня, а му пречеха и косите, и удареното око.
Следваха го близнаците, малко неспокойни, но както винаги пълни с неизчерпаема жизненост. Те повече мълчаха и влачеха копията си, защото Прасчо беше открил, че като гледа надолу, прикривайки уморените си очи от слънцето, може да вижда двете тояги, които се движеха по пясъка. Той пристъпяше между тях и носеше грижливо раковината с две ръце. Момчетата се движеха по плажа в сбита групичка — четири плътни сенки танцуваха и се сплитаха. Нямаше и следа от бурята, брегът бе чист като наточено острие. Небето и планината бяха на огромно разстояние, трептяха под палещите лъчи: рифът заплува, повдигнат от един мираж, и се понесе в сребристото езеро между хоризонта и небето.
Минаха покрай мястото, където племето беше танцувало. Овъглените глави още лежаха върху камъните, както дъждът ги бе угасил, но пясъкът и водата пак бяха гладки. В мълчание отминаха. Никой не се съмняваше, че ще намерят племето при скалния замък, и когато го видяха, се спряха като по команда. В краката им лежеше най-тлъстата растителна плетеница на острова, плътно порасли възлести стъбла, черни и зелени, непроходими, а пред тях се полюляваха високите треви. Сега Ралф поведе.
А ето смачканата трева, където бяха лежали, докато той беше ходил да разучава. Ето провлака, каменния надвес, опасващ канарата, увенчана от червеникави зъбери.
Сам докосна ръката му.
— Дим.
Тънка ивица дим се полюшваше във въздуха — тя се издигаше откъм обратната страна на скалата.
— Наклали са си огън, не вярвам да го правят за дима. Ралф се извърна.
— Защо се крием?
Той пристъпи през тревната завеса към малкото открито пространство, към провлака.
— Вие двамата ще вървите най-отзад. Аз ще вървя пръв, после Прасчо — на една крачка след мен. Копията да са готови.
Прасчо тревожно се взираше в светливото було между него и света.
— Не е ли опасно? Няма ли пропаст долу? Чувам морето.
— Дръж се близо зад мен.
Ралф запристъпя към скалния мост. Спъна се в един камък и той цопна във водата. Отливаща се вълна оголи червеникав, покрит с водорасли, четириъгълник на десетина метра под лявата страна на Ралф.
— Не е ли опасно за мен? — запита сподавено Прасчо. — Чувствам се ужасно.
Високо над тях откъм зъберите долетя вик, след това крясъкът, който трябваше да наподобява боен вик, получи отговор от десетина гласа иззад скалата.
— Дай ми рапана и не мърдай.
— Стой! Кой е?
Ралф отметна глава назад и съзря на върха тъмното лице на Роджър.
— Виждаш ме кой съм! — викна той. — Стига си се правил на глупак!
Допря раковината до устните си и я наду. Появиха се диваци, неузнаваеми от татуировката, и се стълпиха при седловината към провлака. Носеха копия и се приготвиха да бранят входа. Ралф продължи да надува, без да обръща внимание на страховете на Прасчо.
— Ей, да се махате, че виждате ли това? — крещеше Роджър.
Накрая Ралф вдигна устни от раковината, за да си поеме дъх. Запъхтяно изрече първите думи, но те все пак се разбраха.