Следобедът отмина, кръглите слънчеви петна малко по малко се изместиха от зелените листа и кафявата влакнеста кора на палмите, но откъм скалата не долиташе ни звук. Накрая Ралф излази като змия от папратите и се прокрадна към края на непроходимия гъстак срещу провлака. Надзърна с най-голяма предпазливост между клонките в края на гората и видя, че Робърт е на пост на върха на канарата. Държеше копие в лявата си ръка, а с дясната подхвърляше едно камъче и отново го улавяше. Зад него се издигаше гъст димен стълб; ноздрите на Ралф потрепнаха, а устата му се напълни със слюнки. Изтри нос и уста с опакото на ръката си и за първи път от сутринта почувства глад. Сигурно племето седеше около изкорменото прасе и гледаше как тлъстината капе и изгаря върху жарта. Сигурно бяха нащрек.
Друга фигура, която той не можа да разпознае, се появи до Робърт, даде му нещо и се скри зад скалата. Робърт положи копието на камъка до себе си и заръфа онова, което държеше във вдигнатите си ръце. Значи пиршеството започваше и часовоят беше получил своя дял.
Едва сега Ралф разбра, че не го заплашва опасност. Закуцука към плодните дървета, привлечен от скромното угощение, което можеха да му предложат, мислейки с горчивина за пиршеството. Днес пир, а утре…
Опитваше се да се убеди, че го оставят на мира, че дори ще му отредят ролята на прогонен самотник. После отново го завладя страшното предчувствие, че го очаква нещо, което не се поддава на обяснения. Строшаването на раковината, смъртта на Прасчо и Саймън бяха легнали като мъгла върху острова. Боядисаните диваци щяха да продължат по поетия път. А имаше и неопределима връзка между него и Джек, който вече никога, никога нямаше да го остави на мира.
Спря се, обсипан със слънчеви петънца, хванал един клон, зад който беше готов всеки миг да се скрие. Разтърси го пристъп от страх и той изплака гласно.
— Не. Не са толкова лоши. Беше нещастен случай.
Изпълзя изпод клона, затича се тромаво, спря и се ослуша.
Стигна до обширната площ, където бяха плодните дървета с изпокършени клони, и лакомо започна да яде. Видя двама малчугани и без да си дава сметка какъв е видът му, се зачуди защо нададоха писък и побягнаха.
След като се наяде, отиде към брега. Слънчевите лъчи вече падаха косо върху палмите до разрушения заслон. Плоската скала и соленият вир бяха на мястото си. Най-доброто беше да забрави това чувство на оловна тежест около сърцето си и да повярва в техния здрав разум, в това, че през деня ще бъдат нормални. Сега, след като племето се беше наяло, трябваше да направи нов опит. Във всеки случай не можеше да прекара нощта тук, в празния заслон, до опустялата скала. Почувства, че настръхва, и потръпна под вечерното слънце. Никакъв огън — никакъв дим — никакво спасение. Обърна се и закуцука през гората към онази част на острова, която беше на Джек.
Полегатите стрели на слънцето се губеха сред клоните към онази част на острова, която нямаше растителност, защото почвата беше скалиста. Сега мястото беше вир, в който плуваха сенки, и Ралф за малко щеше да се хвърли зад едно дърво, като видя, че нещо е застанало по средата, но после разбра, че бялото лице е костено и че от върха на кола, където беше набучен, му се хили свински череп. Пристъпи бавно към средата на полянката и погледна съсредоточено черепа, който проблясваше и се белееше тъй, както раковината се белееше по-рано, и който сякаш му се кискаше подигравателно. В една от очните ябълки се щураше любопитна мравка, но иначе нещото беше безжизнено.
А дали наистина беше?
Усети ситни тръпки да полазват надолу по гърба му. Продължи да стои с лице на равнището на черепа и хвана косата си с две ръце. Озъбената усмивка, празните очни ябълки властно и без усилие задържаха погледа му. Какво беше това?
Черепът гледаше Ралф тъй, сякаш знаеше всички отговори, но ги пазеше за себе си. Болезнен страх и яд го обхванаха. Гневно удари мръсното нещо пред себе си, а то като играчка се отметна назад и пак се върна ухилено към лицето му; той отново замахна с вик на омраза. После започна да ближе натъртените си пръсти, вгледан в оголения кол. Черепът лежеше сега на две парчета, усмивката му беше две крачки широка. Изтръгна треперещия кол от пукнатината и го насочи като копие, за да държи на разстояние от себе си белите парчета. После заотстъпва назад, без да откъсва поглед от черепа, който лежеше ухилен към небето.
Когато зеленикавото сияние беше изчезнало от хоризонта и вече бе паднала истинска нощна тъма, Ралф пак се върна към гъсталака при скалния замък. Погледна предпазливо и видя, че горе все още има някой и този някой е с копие.