Коленичи между сенките и почувства горчиво самотата си. Вярно, диваци бяха, но бяха и човешки същества, а в дълбоката нощ страховете дебнеха в засада.
Ралф тихо изпъшка. Колкото и да беше уморен, не можеше да се отпусне да спи, страх го беше от племето. Не би ли могъл да пристъпи смело към укреплението, да каже „идвам с мир“, да се засмее безгрижно и да заспи между другите? Все едно че са още момчета, все още са ученици, привикнали да казват „да, сър“ и да носят фуражки? През деня отговорът може би щеше да бъде „да“, но тъмнината и ужасите на смъртта казаха — „не“. Легнал в мрака, той знаеше, че е прокуден.
— Щото исках да направим нещо разумно.
Потри буза в лакътя си и усети острата миризма на сол пот и застояла мръсотия. Отляво вълните на океана дишаха ритмично — водата се всмукваше надолу, после закипяваше и отново обливаше скалата.
Иззад скалния замък долитаха звуци. Ралф се ослуша внимателно, откъснал мисълта си от пулсирането на океана, и долови познатия ритъм.
„Убий звяра! Прережи му гърлото! Пролей му кръвта!“
Племето изпълняваше своя танц. Някъде, отвъд каменната стена, имаше тъмен кръг, тлеещ огън и месо. Те се наслаждаваха на храната и на безопасността си.
Дочу се по-близък шум и го накара да потрепери. Диваци се изкачваха по скалния замък, отиваха право към върха и той чуваше гласовете им. Прокрадна се няколко крачки напред и видя, че формата на върха на скалата се променя и става по-голяма. На острова имаше само две момчета, които се движеха и говореха по този начин.
Ралф отпусна глава върху скръстените ръце и от това ново обстоятелство го заболя като от рана, Самиерик сега бяха от племето. Те пазеха скалния замък от него. Нямаше изгледи да ги спаси и заедно, на другия край на острова, да образуват племе на прокудените. Самиерик бяха диваци като останалите, Прасчо беше мъртъв, а раковината разбита на късчета.
Накрая часовоят заслиза надолу. Двамата, които останаха, приличаха по-скоро на тъмнееща се скална издатина. Зад тях се появи звезда и за миг бе затъмнена от някакво движение.
Ралф се приближи още, опипвайки като слепец пътя си по неравната повърхност. От дясната му страна се ширеше безкрайна неясна водна повърхност, долу вляво беше неуморният океан, зейнал като минна шахта. Всяка минута пулсираща вълна обливаше скалата на смъртта и тя закипяваше в белота. Ралф припълзя, докато намери издатината на подстъпа. Часовоите бяха непосредствено над него и той виждаше края на едно копие да се подава над скалата.
Извика тихо:
— Самиерик…
Отговор не последва. За да го чуят, трябваше да извика по-силно, а тогава щяха да се надигнат тези враждебни, боядисани на ивици същества, които пируваха край огъня. Стисна зъби и започна да се катери, напипвайки издатините. Колът; на който беше стояла набитата глава, му пречеше, но той не искаше да се раздели с единственото си оръжие. Беше почти на едно равнище с близнаците, когато пак прошепна:
— Самиерик…
Чу се вик и раздвижване на скалата. Близнаците се бяха вкопчили един в друг и бързо си говореха.
— Аз съм, Ралф.
Както бяха уплашени, можеха да побягнат и да вдигнат тревога; той се повдигна на мускули, докато главата и раменете му се показаха на върха. Далече долу под мишницата си той видя светлите отражения на жаравата върху скалата.
— Аз съм, Ралф.
Накрая те надзърнаха и се вгледаха в лицето му.
— Ние помислихме, че е…
— …не знаехме какво е…
— …помислихме…
Досетиха се за новата си срамна преданост. Ерик мълчеше, но Сам направи опит да си изпълни дълга.
— Трябва да си вървиш, Ралф. Върви си сега… Размаха копие и се опита да си придаде свирепост.
— Махай се! Виждаш ли?
Ерик кимна в съгласие и размаха копието си във въздуха. Ралф бе опрял своята тежест върху ръцете си и не си отиваше.
— Дойдох да ви видя вас, двамата.
Гласът му беше прегракнал. Болеше го и гърлото, макар че то поне не беше наранено.
— Дойдох да ви видя вас, двамата…
Думите не можеха да изразят тъпата болка, която изпитваше. Замълча, а ярките звезди се разпиляха и затанцуваха във всички посоки.
Сам се раздвижи притеснен.
— Честна дума, Ралф, по-добре си върви.
Ралф пак вдигна очи.
— Вие двамата не сте боядисани. Как можете?… Ако беше светло.
Ако беше светло, щяха да изпитат изгарящ срам, докато си признаваха. Но нощта беше тъмна. Поде Ерик, после двамата близнаци се впуснаха в своето двугласово повествование.
— Трябва да си отидеш, защото е опасно…