— Вожд, вожд!
— Аз трябва да бъда вожд — каза Джек с простодушна наглост, — защото съм отговорник на групата и старши хорист. Мога да вземам чак до диез.
Отново бръмчене.
— И после — продължи Джек — аз…
Той се поколеба. Тъмнокосият Роджър накрая се размърда.
— Да гласуваме.
— Да!
— Да гласуваме за вожд!
— Хайде…
Гласуването се оказа игра, не по-малко забавна от раковината. Джек се опита да протестира, но гълчавата се промени — досега тя изразяваше общото желание да се избере вожд, а сега се превърна в избиране на Ралф с овации. Нито едно от момчетата не би могло да даде разумен довод за това; ако някой беше проявил разум това бе Прасчо, а за водач очевидно най-подходящ беше Джек. Но Ралф, както бе седнал, излъчваше спокойствие с което изпъкваше пред другите, освен това беше снажен и привлекателен, а имаше и нещо, което действаше по загадъчен, но много силен начин — раковината. Този който я бе надул и ги очакваше седнал на скалата с нежния предмет в скута, се открояваше от останалите.
— Тоя с рапана.
— Ралф! Ралф!
— Водач да бъде тоя, с това, дето свири. Ралф вдигна ръка, за да въдвори тишина: — Добре. Кой иска Джек да е вожд?
С тъжно покорство хорът вдигна ръце.
— Кой е за мен?
Всички, които не бяха от хора, вдигнаха ръка, с изключение на Прасчо. След това и Прасчо с нежелание вдигна ръката си.
Ралф преброи.
— Тогава аз съм вожд.
Кръгът от момчета избухна в аплодисменти. Дори хористчетата аплодираха, а луничките по лицето на Джек изчезнаха под червенината на обидата. Той понечи да се изправи, но се отказа и седна — още кънтяха възгласи. Ралф го погледна с желание да му предложи нещо.
— Разбира се, хорът си е твой.
— Те могат да бъдат войската.
— Или ловци…
— Те могат…
Пламналото лице на Джек възвърна нормалния си цвят. Ралф отново вдигна ръка за тишина.
— Джек отговаря за хора. Те могат да бъдат… какво искате да бъдат?
— Ловци.
Джек и Ралф се усмихнаха един на друг със свенлива симпатия. Останалите оживено разговаряха.
— Хористи! Сваляй пелерините!
Сякаш пуснати от клас, хористите се изправиха, разбъбриха се и струпаха черните плащове на тревата. Джек остави своя на пъна до Ралф. Сивите му панталонки лепнеха по него от пот. Ралф гледаше възхитено, Джек забеляза това и обясни:
— Исках да отидем отвъд онзи хълм, за да видим отвсякъде ли сме заобиколени с вода. Но чухме рапана.
Ралф се усмихна и вдигна раковината в знак, че иска тишина.
— Слушайте всички! Нужно ми е време, за да обмисля нещата. Не мога да реша отведнъж какво трябва да се прави. Ако това не е остров, може би веднага ще ни спасят. Така че трябва да разберем дали това е остров. Всеки трябва да стои тук и да не се отдалечава. Трима от нас — ако вземем повече, ще си пречим и ще се изпогубим, — трима души ще тръгнем на експедиция и ще разберем. Ще отидем аз, Джек… и…
Той огледа кръга от лица, изразяващи готовност. Не липсваха желаещи, от които да избира.
— И Саймън.
Момчетата около Саймън се ухилиха, а той се изправи, леко засмян. Сега, когато бледността от припадъка му беше минала, се виждаше, че е слабичък жив малчуган; очите му гледаха изпод козирка от черна и остра права коса.
Той кимна на Ралф:
— Идвам.
— И аз…
Джек измъкна изотзад доста голям нож и с все сила го заби в едно стъбло.
Кошерът отново забръмча и се усмири. Прасчо се раздвижи:
— Идвам и аз.
Ралф се обърна към него:
— Не си за такава работа.
— Нищо…
— Не те щем — отсече Джек. — Достатъчно сме.
Очилата на Прасчо светнаха.
— Аз бях с него, когато намери рапана. Бях с него преди всички други.
Джек и другите не му обърнаха внимание. Всички започнаха да се разпръсват. Ралф, Джек и Саймън скочиха от платформата и тръгнаха по пясъка край соления вир. Прасчо ги следваше като залепен.
— Ако Саймън върви между нас двамата — каза Ралф, — ще можем да си приказваме над главата му.
Тримата започнаха да вървят в крак. Което означаваше, че от време на време Саймън трябваше да подтичва, за да ги настигне. Накрая Ралф се спря и се обърна назад към Прасчо:
— Виж какво!
Джек и Саймън се правеха, че не забелязват. Те продължаваха да вървят.
— Не може да дойдеш.
Очилата на Прасчо отново се замъглиха — този път от унижение.
— Ти им каза! След като ти бях казал…
По лицето му изби червенина, устните му потрепериха.
— След като ти бях казал, че не искам…
— За какво ми говориш?
— За това, дето ми викат Прасчо. Казах ти, че няма значение, само да не ми викат Прасчо, и ти казах да не им казваш, а пък ти — напротив…