— …накараха ни. Измъчваха ни…
— Кой? Джек?
— А, не…
Наведоха се над него и зашепнаха:
— Разкарай се, Ралф …
— …това е племе…
— …накараха ни…
— …нямаше накъде…
Когато Ралф заговори отново, гласът му беше нисък, сякаш беше останал без дъх.
— Какво съм сторил? Аз бях за него… и исках да ни спасят…
Звездите в небето отново се разпиляха. Ерик замислено поклати глава.
— Слушай, Ралф. Престани да мислиш кое е разумно и кое не. Няма го вече това…
— Това за вожда няма значение…
— …върви си, за твое добро ти го казвам.
— Вождът и Роджър…
— …да, Роджър…
— Мразят те, Ралф. Нарочили са те.
— Утре тръгват да те търсят.
— Но защо?
— Не знам. И, Ралф, вождът Джек каза, че ще бъде опасно…
— …и трябва да внимаваме и да хвърляме копията като по прасе.
— Ще се разгърнем в редица по острова… — …ще тръгнем от този край…
— …докато те намерим.
— Ще си даваме сигнали ей така.
Ерик вдигна глава и издаде треперлив звук, пляскайки с длан по отворената си уста. После се огледа назад неспокойно.
— Ей така…
— …само че по-силно, разбира се.
— Но аз нищо не съм сторил — прошепна бързо Ралф. — Само исках да поддържаме огъня!
Млъкна за миг, замислен с тревога за утрешния ден. Нещо особено важно му дойде наум.
— Какво сте?…
Отначало не можеше да намери точните думи, но след това страхът и самотата го подтикнаха.
— Когато ме намерят, какво ще ми направят?
Близнаците мълчаха. Под него скалата на смъртта пак разцъфна в пенести цветя.
— Какво ще… Ау, че съм гладен…
Извисяващата се като кула канара като че ли се олюляваше под него.
— Е… какво?…
Близнаците отговориха на въпроса му косвено:
— Сега трябва да си вървиш, Ралф.
— За твое добро.
— Дръж се настрана. Колкото можеш по-далече.
— Няма ли да дойдете с мен? Когато сме трима, ще е друго.
Миг на мълчание, после Сам заговори с такъв глас, сякаш го бяха стиснали за гърлото:
— Не познаваш Роджър. Той е ужасен.
— …И вождът… те и двамата… — …са ужасни…
— …само че Роджър…
Двете момчета замръзнаха. Някой от племето се изкачваше към тях.
— Той идва да види дали сме на поста си. Бързо, Ралф!
Докато се готвеше да се спусне надолу по рида, Ралф сграбчи последната възможност да изтръгне някаква полза за себе си от срещата.
— Аз ще лежа тук близо, в онзи гъстак долу — прошепна той, — така че не влизайте в него. Те никога няма да се сетят да погледнат наблизо.
Стъпките все още бяха на известно разстояние.
— Сам, нищо няма да ми се случи, нали? Близнаците мълчаха.
— Ето! — каза неочаквано Сам. — Вземи това…
Ралф почувства, че му пъхат в ръцете парче месо, и го сграбчи.
— Но какво ще правите, като ме уловите?
Горе цареше тишина. Думите му прозвучаха глупаво за самия него. Сниши се надолу по скалата.
— Какво ще направите?…
От високия връх на скалата долетя неразбираем отговор.
— Роджър е изострил един кол откъм двата му края.
Роджър беше изострил един кол откъм двата му края. Ралф се опита да открие някакъв смисъл в това, но не успя. Изреди всички неприлични думи, за които можа да се досети, завладян от гняв, който премина в прозявка. Колко време можеш да издържиш без сън? Мечтаеше си за легло и чаршафи — но тук единствени свидетели на мечтата му бяха бавният млечен разлив, светливата пяна в десетметровия котел, където беше паднал Прасчо. Прасчо беше навсякъде, той беше на седловината, беше станал страшен в тъмнината на смъртта. Ако сега Прасчо се появеше от водата с кухата си глава… Ралф подсмръкна и се прозя, както правеха малчуганите. Колът в ръката му се превърна в патерица, на която той се олюля.
След това отново наостри уши. Дочуха се гласове от върха на скалния замък. Самиерик се премираха с някого. Но тревите и папратите бяха наблизо. Тук трябва да стои скрит, близо до гъсталака, който утре щеше да му служи за скривалище. Тук — и ръцете му опипаха тревата — беше мястото, където трябва да прекара нощта, недалече от племето, така че ако ужасите на свръхестественото отново се зададат, да може поне временно да се смеси с други човешки същества, дори ако това означава…
Какво означаваше то? Кол, изострен от двата края? Какво се криеше тук? Бяха го замеряли с копия и не го бяха улучили — само веднъж. Може би следващия път нямаше да го изпуснат.
Приклекна сред високите треви, сети се за месото, което Сам му беше дал, и стръвно го заръфа. Докато ядеше, чу нови шумове — уплашени викове, гневни гласове, Самиерик надаваха писъци от болка. Какво означаваше това? Още някой освен него беше изпаднал в беда — поне единият от близнаците понасяше някакво наказание. После гласовете се спуснаха надолу по скалата и той престана да мисли за тях. Протегна ръце и напипа нежни, прохладни листа в подножието на растителната стена. Тук щеше да бъде нощната му бърлога. Наближи ли да пукне зората, ще пролази в гъсталака, ще си проправи път между плетеницата от стъбла и ще се свре тъй дълбоко, че само някой, който пълзи като него, би могъл да го последва и този някой ще бъде победен. Там ще си седи, а тези, които го търсят, ще отминат, веригата ще се разгърне по-нататък като вълна по протежение на острова и той ще бъде свободен.