В такъв случай как да постъпи? Да се покатери на дърво, да пробие веригата като глиган? И в единия, и в другия случай изборът беше ужасяващ. Разнесе се единичен крясък и сърцебиенето му зачести; той скочи, втурна се към океанския бряг и гъстата джунгла, докато се оплете в лианите, постоя така за миг с треперещи прасци. Само да имаше примирие, една дълга пауза, време да помисли!
И отново, остри и неизбежни, призивните крясъци се разнесоха из острова. Като стреснат кон той пак се понесе сред лианите, докато остана без дъх. Просна се в една папрат. Да се покатери или да нападне?! Успя да овладее дишането си, изтри уста и си каза, че трябва да се успокои. Самиерик бяха някъде в тази верига и я мразеха. Но дали беше така? Ами ако вместо на тях той се натъкнеше на вожда или на Роджър, които носеха смърт в ръцете си?
Ралф отметна назад сплъстените си кичури и изтри потта от онова око, с което все още виждаше добре.
— Мисли — каза си той гласно.
Как беше най-разумно да постъпи?
Нямаше го Прасчо, за да каже кое е смислено и кое не. Нямаше го тържественото събрание, на което нещата се обсъждаха, нито достойнството, въплътявано от раковината.
— Мисли!
Започваше да се опасява най-много от това да не би в ума му отново да се спусне завесата, да засенчи чувството за грозяща опасност и да го превърне в глупак.
Хрумна му и нещо трето — да се укрие така добре, че напредващата редица да не го открие.
С рязко движение вдигна глава от земята и се ослуша. Беше се появил нов шум — дълбок ръмжащ звук, сякаш самата гора му се гневеше, един плътен звук, в който призивните сигнали се вписваха с поединична отчетливост, като писец, отскачащ по хартиена ролка. Знаеше, че е чувал някъде такъв звук, но нямаше време да си спомни.
Да прекоси редицата.
Да се покатери.
Да се укрие и да изчака да отминат. Наблизо се разнесе вик, накара го мигновено да скочи на крака и пак да се втурне през трънака и храстите Неочаквано се озова на открито пространство — пак беше на полянката с двуметровата усмивка на черепа който сега не се хилеше на парчето синьо небе горе а на стелещия се дим. Ралф продължи своя бяг под дърветата, а горското боботене вече му беше понятно. Бяха го прогонили с дим и бяха запалили острова.
По-добре беше да се укрие, отколкото да се покатери на дърво, защото, ако го намерят, щеше да има поне надеждата да се стрелне през редицата. Да се укрие тогава.
Зададе си въпроса дали едно прасе би мислило като него и направи гримаса, която не бе насочена към нищо определено. Да намери най-непроходимия гъстак, най-тъмната дупка в острова и да пролази там. Сега, докато тичаше, той се оглеждаше. Слънчеви петна, струяща се светлина падаше върху него, а потта образуваше лъскави вадички по мръсното му тяло. Виковете бяха станали далечни и слаби.
Накрая намери място, което му се стори подходящо, макар решението му да беше отчаяно. Тук храстите и избуялата плетеница от лиани образуваха растителна завеса, през която не се процеждаше нито светлина, нито слънчев лъч. Под завесата имаше около стъпка висока празнина, пронизана от успоредно растящи нагоре стъбла. Ако се промъкнеше в средата, щеше да бъде на пет крачки от края и в прикритие, освен ако някой дивак не легнеше, за да го види отдолу, но дори и тогава би видял само мрак — ако пък се случеше най-лошото и го забележеха, той би имал възможност да се стрелне покрай тях, да разстрои цялата редица и да свърне по обратния път.
Внимателно, повлякъл кола след себе си, Ралф пролази между извисяващите се стъбла. Когато стигна до средата на растителната завеса, легна и се ослуша.
Пожарът беше голям и барабанният бой, който той смяташе, че е оставил далече зад себе си, се беше приближил. Та нали огънят можеше да изпревари препускащ кон! Виждаше осеяна със слънчеви петна повърхност на петнадесетина крачки от мястото, където лежеше; както гледаше, всяко едно от петната запримига към него. Това тъй много приличаше на завесата, падаща в ума му, че за миг той се запита дали премигването не е у него самия. Но светливите петна запримигаха по-бързо, потъмняха и изчезнаха — сега той виждаше само тежък дим да се стеле между острова и слънцето. Ако някой надзърнеше под храстите и случайно забележеше човешка плът, това можеше да са Самиерик, които щяха да се направят, че не са видели нищо, и нямаше да го издадат. Положи страна върху шоколаденокафявата земя, облиза сухите си устни и затвори очи. Под гъсталака земята леко вибрираше, а може би това беше някакъв звук, приглушен от боботенето на огъня, и неговите трептения бяха твърде ш слаби, за да се откроят?