На пясъка стоеше един морски офицер и гледаше Ралф смаян. Зад него на брега беше изтеглен на два кранеца малък катер. На кърмата беше поставена лека картечница на тринога.
Трептящите крясъци секнаха недовършени и вече не се подновиха.
Офицерът изгледа Ралф учуден, после свали ръката си от дръжката на револвера.
— Хелоу!
Ралф трепна от неудобство, съзнавайки какъв мръсен вид има, и срамежливо отговори:
— Хелоу!
Офицерът кимна — сякаш бе задал въпрос и бе получил отговор.
— Има ли възрастни — има ли някакви големи с вас?
Ралф мълчаливо поклати глава. Извърна се и пристъпи в пясъка. Момченца с тела, нашарени на ивици с цветна глина, с остри пръчки в ръце стояха на брега в полукръг и не издаваха ни звук.
— Играем и се забавляваме, а? — каза офицерът.
Огънят стигна до кокосовите палми на брега и шумно ги погълна. Един огнен език, сякаш откъснат с пламтящата маса, се метна като акробат и облиза тавите на палмите на плоската скала. Небето беше черно. Офицерът весело се засмя на Ралф.
— Видяхме дима ви. Какво правите? На война ли, на какво играете?
Ралф кимна.
Офицерът разгледа малкото плашило пред себе си. Хлапето имаше нужда от баня, от подстригване, от изсекване и от доста голямо количество мехлем за рани.
— Няма убити, надявам се? Трупове?
— Само двама. И ги няма.
Офицерът се наведе и се вгледа отблизо в Ралф.
— Двама? Убити?
Ралф отново кимна. Зад него целият остров се тресеше в пламъци. Офицерът обикновено разбираше дали му казват истината. Той тихо подсвирна.
Започнаха да се появяват и други момченца, някои от тях съвсем дребнички, кафяви, с издути коремчета на дивачета. Едно от тях се приближи до офицера и погледна нагоре.
— Аз съм, аз съм…
Но нищо повече не излезе. Пърсивъл Уимз Медисън търсеше в главата си онова заклинание, което се бе изпарило безследно.
Офицерът се обърна отново към Ралф:
— Ще ви отведем. Колко сте?
Ралф кимна. Офицерът погледна над него към групата боядисани момченца.
— Кой тук е водач?
— Аз — каза високо Ралф.
Едно момче, което носеше останки от странна черна шапка върху червената си коса, а на кръста си бе закачило едни строшени очила, пристъпи напред, после промени решението си и се спря.
— Видяхме вашия дим. А не знаете ли колко сте?
— Не, сър.
— Струва ми се — каза офицерът, представяйки си какво претърсване на острова му предстои, — струва ми се, че група английски момчета — англичани сте, нали! — биха могли да се представят малко по-добре — ако разбирате какво искам да кажа…
— Така беше отначало — каза Ралф, — преди всичко да тръгне…
Той замлъкна.
— Тогава бяхме заедно…
Офицерът кимна насърчително.
— Знам. Страшно забавна игра. Кораловия остров, а?
Ралф го погледна мълчаливо. За едно кратко мигновение в ума му възкръсна приказното обаяние, което тези брегове някога криеха за него. Но сега островът бе обгорен като безжизнена главня — Саймън беше мъртъв, а Джек беше… Очите му се насълзиха, разтърсиха го ридания. За първи път, откакто беше на острова, не устоя на сълзите; това беше остра, разтърсваща мъка, която виеше тялото му като пране. Плачът му се извиси под черния дим, пред горящия, опустошаван от огъня остров; заразени от него, и другите момченца се разплакаха. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.
Сред тази олелия офицерът се почувства трогнат и му стана малко неловко. Извърна глава, за да им даде време да се окопитят, и зачака, заковал поглед в източената линия на крайцера в далечината.