- Ти си хет - отвърна Хеликаон. - Не вярваш в нашите богове.
- Никога не съм казвал това! - промърмори Зидантас, внезапно изнервен. - Може би има различни богове в различни земи. Нямам желание да обидя никой от тях. И ти не би трябвало да го правиш. Особено когато плаваш с нов кораб.
- Така е - отвърна Златния. - Но нашите богове не са толкова безмилостни, колкото твоите. Кажи ми, вярно ли е, че когато един хетски принц умре, изгарят двадесет от войниците му заедно с него, за да го пазят в Долния свят?
- Не, вече не. Това е стар обичай - каза Зидантас. - Макар че египтяните още погребват робите си със своите фараони, доколкото съм чувал.
Хеликаон поклати глава.
- Каква арогантна сбирщина сме всички. Защо един роб или войник трябва да служи на господаря си и след смъртта? Какъв може да е подтикът за това?
- Не зная - отвърна Зидантас. - Никога не съм имал роб и не съм хетски принц.
Хеликаон отиде до парапета на палубата и плъзна поглед по дължината на кораба.
- Прав си. Движи се добре. Трябва да попитам Калкеус за това. Но първо ще поговоря с пътниците ни.
После Хеликаон прескочи трите стъпала до главната палуба и я прекоси до мястото, където стояха микенците.
Дори от позицията си зад руля и без да може да чуе разговора, Зидантас веднага разбра, че по-възрастният от двамата мрази Хеликаон. Той стоеше вкочанен, дясната му ръка галеше дръжката на меча му, а лицето му беше замръзнало в безизразна гримаса. Златният сякаш изобщо не забелязваше злобата на микенеца. Зидантас го видя да говори спокойно и в добро настроение. Когато Хеликаон най-накрая си тръгна, за да потърси Калкеус на носа, брадатият микенец го изгледа с ярост.
Това разтревожи стария моряк. Той бе оспорил решението на Хеликаон, когато преди два дни се съгласи да откара двамата войни до Троя.
- Нека се качат на „Мирион” - беше му казал. - Наблюдавах как я претовариха с мед. Ще се търкаля като пияна крава. Или ще страдат от морска болест през целия път, или ще свършат на вечеря при Посейдон.
- Построих „Ксантос” за товар и пътници - бе отвърнал Хеликаон. - А Аргуриос е посланик, отправил се към Троя. Ще бъде неучтиво да му откажа.
- Неучтиво? Досега сме потопили три микенски галери. Те, те мразят.
- Пиратски галери - беше го поправил Хеликаон. - И микенците мразят почти всички. Такава им е природата.
Сините му очи се бяха разфокусирали, а изражението - вкочанило. Зидантас добре познаваше тази гримаса и тя винаги смразяваше кръвта във вените му. Връщаше спомени за кръв и смърт, които предпочиташе да държи заключени в дълбоките хранилища на подсъзнанието си.
„Ксантос” продължаваше да пори вълните. Хетът се наведе над руля. Чувстваше се добре на кораба и започна да се чуди дали пък Лудия от Милет не е бил прав. Страстно се надяваше да е така.
И тогава чу някой от екипажа да крещи:
- Човек във водата!
Зидантас огледа морето отдясно. Първо не видя нищо, освен обширна празнота. После мерна някаква греда, носеща се между вълните.
А в нея се беше вкопчил мъж.
5
ЧОВЕКЪТ ОТ МОРЕТО
ГЕРШОМ ВЕЧЕ НЯМАШЕ ПРЕДСТАВА КЪДЕ СЕ НАМИРА нито дали сънува, или е буден. Раменете и ръцете му бяха изгорели от слънцето и не можеше да усети смъртната хватка, с която се държеше за дървото. В ума му шептяха гласове, които го подканяха да се пусне и да познае мира. Той не им обръщаше внимание.
Пред очите му се носеха видения: птици с огнени криле; мъж, чийто жезъл се гърчеше в ръцете му, за да се превърне в усойница; триглав лъв с люспесто тяло. После видя стотици млади мъже, дялащи и оформящи огромен каменен блок. Един по един те се долепиха до него и бавно потънаха в скалата, като че ли беше вода. Накрая Гершом виждаше само длани с търсещи пръсти, които се опитваха да се спасят от тази каменна гробница, която сами бяха създали. А гласовете не замлъкваха дори за миг. Един звучеше като дядо му - суров и непрощаващ. Друг пък принадлежеше на майка му, която го молеше да се държи като благородник, а не като някой пиян простак. Той се опита да й отговори, но устните му бяха напукани, а езикът му представляваше суха клечка в устата. После чу гласа на по-малкия си брат, който бе загинал предната есен:
- Ела при мен, братко. Тук е така самотно.
Тогава за малко не се пусна, но гредата се разлюля и той отвори пълните си с кръв очи. Видя черен кон, носещ се над морето. След малко усети, че нещо докосва тялото му и обърна глава. До него плуваше огромен плешив мъж с разклонена брада. Гершом го позна, но не можа да си спомни откъде.