- Напротив, имаме. Както каза Калкеус - ще я “яздим”.
- Не, не, не! - извика Зидантас и се наведе към него, снишавайки глас. - „Ксантос” не е изпитван в лошо време. Той е добър кораб, наистина, но гърбът вече ме боли. Тази буря ще е лоша, Хеликаон. Като чук. - Той замълча за миг. - И екипажът няма да те последва. Вече са изплашени. Ако избягаме към брега, може и да разбием кораба, но те знаят, че ще оживеят. Дори ти не можеш да ги убедиш да завият към бурята.
Хеликаон погледна към приятеля си и видя страха по широкото му честно лице. Зидантас боготвореше шестте си дъщери и през изминалата година често говореше, че мисли да остави морето, за да ги гледа как растат. Хеликаон му беше дал дял от всички печалби и сега Вола можеше да се похвали с голямо богатство. Той вече нямаше нужда да рискува живота си сред Великата зеленина. Моментът беше труден. Зидантас бе твърде горд, за да разкрие истинските си мисли, но приятелят му можеше да ги прочете в очите му. Едрият хет бе също толкова ужасен, колкото и екипажът.
Хеликаон заговори отново, неспособен да го погледне в очите:
- Трябва да “яздя” бурята, Вол. - Гласът му беше мек. - Трябва да знам дали „Ксантос” има силна воля. Затова те моля да застанеш до мен. - Той отново насочи поглед към гиганта.
- Аз винаги ще съм там, където ме искаш, Златни - отвърна Зидантас, но раменете му се приведоха.
- Тогава нека дадем кратка почивка на екипажа. После ще направим няколко леки маневри. До момента, в който видят бурята, вече ще сме твърде далеч от сушата, за да сторят каквото и да било, освен да следват заповедите ми и да се понесат с нея.
- На борда имаме много нови хора - каза Зидантас. - Поемаш голям риск. Сблъсък на греблата, докато завиваме, или паника сред гребците, и потъваме.
- Ти избра този екипаж, Вол. И двамата знаем, че никога не наемаш страхливци. - Хеликаон се усмихна широко. - Това ще е нещо, за което ще можеш да разправяш на внуците си.
Че сме плували с Посейдон на най-великия кораб, построяван някога.
Пресиленият хумор не подейства на Зидантас.
- Горя от нетърпение - измърмори той унило.
Хеликаон насочи погледа си към своя кораб. С надеждата Лудия от Милет да е бил прав.
6
ПОСЕЙДОН ПЛУВА
КСАНДЕР БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ УНАСЯ под слънцето. Един моряк се стъпна в него и изруга. Момчето измърмори някакво смутено извинение и се изправи на крака. После осъзна, че някой вика името му. Извъртя се и почти падна, защото в този момент корабът се разлюля. Видя, че Зидантас го вика и се затича към задната палуба.
- Занеси вода на гребците - каза едрият мъж. - Долу сигурно е ужасно горещо. Кажи на Ониакус да им даде малка почивка и да ги пуска на горната палуба на групи от по двадесетима.
- Групи от по двадесетима - повтори Ксандер.
- Хайде, момче, върви.
- Да, Зидантас - той се спря. - А къде ще намеря вода?
- Има няколко пълни мяха, закачени на куки в центъра на всяка от двете палуби с греблата.
Ксандер отиде до капака, отвори го и слезе по вертикалните стъпала. Долу беше мрачно и горещо. Сега, когато корабът се движете с платното си, той видя, че гребците са вдигнали греблата и са закачили дръжките в кожените халки. Той намери меховете, откачи един и го отнесе до първия гребец отляво - широкоплещест млад мъж с гъста къдрава черна коса.
- Къде е Ониакус? - попита Ксандер, докато морякът вадеше дървената запушалка и отпиваше дълбока глътка.
- Тук съм.
- Зидантас казва да оставиш мъжете да си починат и да ги пускаш на палубата в двадесет групи.
- Групи от двадесетина - поправи го Ониакус.
- Да.
- Сигурен ли си за заповедите? Обикновено не почиваме толкова близо до брега.
- Сигурен съм.
Човекът му се ухили.
- Ти трябва да си Ксандер. Баща ти ми е говорил за теб. Казваше, че когато си бил на седем или осем, си нападнал глутница диви кучета.
- Беше едно куче - обясни момчето. - И беше тръгнало да напада козите ни.
Ониакус се засмя.
- Много си честен. Виждам баща ти в теб. - Той подаде мяха на Ксандер. После извика: - Ще видим малко слънце момчета. Всеки трети може да се качи горе - и се погрижете греблата да са здраво закрепени.
Мъжете започнаха да стават от пейките и да се насочват към стълбите. Ониакус остана на място.
- Занеси вода на останалите - каза той на Ксандер. Момчето си запроправя път сред претъпканата и люлееща се палуба, предлагайки меха на потните моряци. Повечето му благодаряха, някой се шегуваха с него. После стигна до слабоват възрастен мъж, който дълбаеше пришките на ръката си с извит кинжал. Дланите му бяха разранени и кървяха.