Момчето се държеше, но умората го надвиваше. Сега „Ксантос” се насочваше към вътрешността на бурята, изкачваше се по вълните и се спускаше в долините между тях. Водата заливаше носа. Внезапно корабът се килна встрани, когато изморените гребци отляво изгубиха ритъма си за момент. Върху им се спусна ревяща водна стена. Тя удари Ксандер, вдигна го я го стовари върху палубата. Полузашеметен, той изпусна въжето и усети как водата го изтръгва от хватката на Гершом. Огромният кораб се наклони рязко и той се подхлъзна по мократа палуба. Светкавица озари небето. Ксандер видя, че се носи точно към дупката в парапета. Задрапа с ръце, в търсене на нещо, за което да се хване.
Когато пролуката разтвори паст пред него, той мерна блестящ бронз. Микенският войн Аргуриос, видял бедата, се беше пуснал от парапета и се бе хвърлил по палубата. Сграбчи Ксандер за туниката и двамата се претърколиха към дупката. В последния миг Аргуриос хвана едно въже. Момчето усети как губи опора под краката си, а после се озова точно над бушуващото море. Погледна нагоре и видя, че микенецът също е паднал през борда и е увиснал на въжето, а лицето му е изкривено в болезнена гримаса. Ксандер знаеше, че с цялата тази броня Аргуриос не може да спаси и двамата. Мъжът щеше да пусне всеки миг и това щеше да е краят му.
Ала той не го пусна. „Ксантос” подскачаше и се люлееше. Аргуриос се люшкаше встрани, а туниката на момчето се разкъса.
После вятърът започна да утихва, дъждът намаля и лунната светлина проби облаците. Двама моряци напуснаха безопасните си места и рискуваха да преминат по люлеещата се палуба. Ксандер видя как Ониакус хваща Аргуриос и го издърпва в безопасност на борда. После Атал се пресегна, хвана ръката на момчето и го извлече на палубата.
Ксантос трепереше, свит до парапета. Ръцете му не спираха да се тресат. Златния се появи до него и го потупа по рамото. После пристъпи към Аргуриос, който се беше изправил и разтриваше пръстите си. Ксандер видя, че по дланта му капе кръв.
- Прояви голяма смелост - каза Хеликаон.
- Нямам нужда от похвалите ти - отвърна микенецът, обърна му гръб и се върна при спътника си.
Зидантас коленичи до Ксандер.
- Е, младежо, хареса ли ти първата ти буря?
- Не.
- Обаче ти хареса да оцелееш, нали?
- О, да. - Треперенето започна да затихва. - Мислех си, че ще умра.
- Извади голям късмет, Ксандер. Но все пак изгубихме един живот.
- Епей?
- Не. Млад ликиец на име Хиполатос. Добро момче.
- Не разбирам. Ако Посейдон е бил ядосан на Епей, защо ще убие Хиполатос?
- Животът е пълен с мистерии - отвърна Зидантас.
Докато морето се успокояваше, сред екипажа се разнесоха разпокъсани викове на триумф. Хеликаон вървеше сред хората и те се трупаха около него.
- Посейдон благослови „Ксантос”! - извика той. - Ние плувахме с него и той видя смелостта в сърцата ни. Всеки мъж на борда ще получи двойно заплащане.
Сега възгласите станаха дори по-силни и веселието се разпространи сред екипажа.
Ксандер обаче не беше весел.
Хеликаон дойде при него и коленичи до треперещото момче.
- Светът е пълен със страх, Ксандер. Но днес ти беше герой.
- Но аз не направих нищо, господарю.
- Видях те. Ти завърза за мачтата първо Гершом. Не себе си. Постави оцеляването му пред своето. Баща ти щеше да се гордее с теб. Както и аз. А видя и други двама герои. Египтянинът те задържа, въпреки че ръцете му бяха разкъсани и разкървавени. А Аргуриос рискува живота си, за да не умреш ти. В тези двама мъже има величие. А също и в теб.
Гершом седеше на носа на „Ксантос“ със свити колене. Разранените му рамене и ръце бяха покрити с парче плат. Бурята беше отминала, но въпреки че луната светеше на осеяното със звезди небе, той все още потреперваше от време на време. Тръпките го обхващаха внезапно и го разтърсваха целия. Очите му, полускрити под подутите клепачи, бяха впити в приближаващата се суша, сякаш да я принудят да дойде по-бързо. Никога не бе изпитвал такова нетърпение да усети стабилна земя под краката си. До него Зидантас се бе навел над парапета и напрегнато гледаше в чистата тъмна вода под носа. Вдясно пък един моряк само с набедрена превръзка потапяше дълъг прът в морето и обявяваше дълбочината. „Ксантос“ бавно се движеше напред.