Другият мъж се наведе към него и Одисей видя как очите му блестят на светлината на огъня.
- Взел съм това предвид. Сега имам друг син. Диомед. Той е всичко онова, което Еней никога няма да стане. Безстрашен е, и е умен, и е роден да бъде цар. И така, ако насред морето се случи някаква трагедия, ще те възнаградя пребогато, за да можеш да организираш достойно погребение. Разбираш ли ме?
Той взе малък пакет от масата до себе си и го хвърли на Одисей. Търговецът го отвори и извади прекрасен колан, направен от най-качествена кожа и златни пръстени, покрит с кехлибар и халцедон, както и извит кинжал, украсен със слонова кост. Огледа ги критично.
- Добър комплект - призна накрая с нежелание и извади кинжала.
- И се разбрахме? - притисна го царят.
- Искаш да взема сина ти и… да направя от него мъж - каза Одисей, наслаждавайки се на раздразнението на Анхиз. - За да успея, разбира се, трябва да го подложа на множество рискове. Опасността в крайна сметка е семето, от което расте смелостта.
- Именно. Множество рискове - съгласи се царят.
- Утре ще говоря с момчето.
Одисей се върна на „Пенелопа” с плячката си и мисли дълго за желанието на Анхиз. Човекът искаше синът му да бъде убит и търговецът го презираше заради това.
Някъде към полунощ той съблече туниката си и скочи от палубата в тъмното море. Доплува до окъпания в лунна светлина залив и студената вода му помогна да прочисти ума си. Злият цар бе завлякъл едно чувствително дете да види разбития труп на майка си. Нима бе чудно, че сърцето му е белязано?
Одисей се озова под висока издатина в скалата. Водата тук бе дълбока и почти нямаше камъни. Плуването му достави удоволствие, но когато се върна на „Пенелопа”, не беше стигнал по-близо до решението.
Рано на другата сутрин, облечен в стара износена туника, той се срещна с Еней в цветната градина до двореца, която гледаше към морето. Когато бе идвал тук за последно, тя изобилстваше от зеленина, отгледана с много грижи и внимание въпреки постоянните ветрове и соления въздух. Оттогава насам явно никой не бе правил опити да я поддържа и сега градината бе същата като останалата част от двореца на Анхиз, камениста и оголена.
Еней бе пораснал много за тези няколко години на петнадесет, все още бе под средния ръст, източен и синеок. Носеше бяла туника до коленете, а дългата му черна коса бе привързана отзад с кожена лента. Одисей забеляза, че стои на
разстояние от скалата и дори не поглежда надолу към далечния залив, където бе закотвена „Пенелопа”.
- Е, момче, имаме доста да наваксваме - започна търговецът. - Реализира ли вече амбициите си?
- Какви амбиции?
Младежът обърна леденосините си очи към него и кръвта на Одисей се смрази. Той потърси под огледалната им повърхност искрата на умното дете, което помнеше.
- Ами да построиш най-големия кораб на света. Не помниш ли?
- Тогава бях само момче. Децата имат странни идеи. - Еней му обърна гръб.
Гневът на Одисей, който така и не го бе изоставил, отново се надигна при студа в гласа на младежа.
- Казват ми, че се боиш - спомена той разговорливо. - От височини например. Е, това е разбираемо. В крайна смета майка ти се хвърли от скала. Ти си я видял. Затова се страхуваш от височините. Разбирам те.
Ако бе очаквал отговор, остана разочарован.
- Но чувам, че си много внимателен и към храната си - продължи той. - Като девица. Изплашен да не глътнеш някоя кост и да не се задавиш, или да изядеш развалена мида и да умреш. Не яздиш конете си от страх, подозирам, да не паднеш от тях. Твърдят, че почти не напускаш стаята си. - Той се наведе към Еней. - Какъв живот живееш, момче? Какво вършиш по цял ден в стаята си? Бродираш ли? Като момиче? Ти да не си преоблечено момиче? Мечтаеш ли за деня, в който някой грозен мъжага ще те накове на чепа си?
И тогава го видя, за частица от секундата. Проблясък в очите, зараждане на гняв. Но момчето незабавно го потуши.
- Защо ме обиждаш? - попита Еней.
- За да те разгневя. Защо задуши яда?
- От него няма полза. Когато изгубим контрол… - Той се поколеба. После завърши неубедително: - Правим грешки.
- Хвърляме се от скали. Това ли имаш предвид?
Момчето почервеня.
- Да - каза накрая. - Но ще те помоля да не го споменаваш повече. Все още е болезнено.
Одисей въздъхна.
- Понякога болката е необходима, младежо. Знаеш ли, боговете са ми дали невероятна дарба да разчитам сърцата на хората. Трябва само да погледна някого, за да разбера дали е герой, или страхливец.
- И ме мислиш за страхливец - каза младежът и гневът отново се опита да го обземе. - Баща ми го повтаря всеки ден. Аз съм мамино синче, безполезно създание. Нямам нужда да го чувам и от чуждоземен моряк. Приключихме ли?