- Ти не си нито едно от тези неща. Чуй ме! Преди пет години „Пенелопа” се удари в едни скали. Корпусът бе пробит и водата нахлу вътре. Корабът се носеше по Великата зеленина като свиня в блато. Скоростта му се стопи и почти потънахме. Но някак успяхме да стигнем до пристанище и там я поправиха. Тогава не реших, че галерата е лоша. Просто бурята я бе повредила. Съдя за нея по това как плава, когато корпусът й е здрав. Ти си като нея. Сърцето ти е било разбито от смъртта на майка ти. А смелостта идва от сърцето.
Момчето не отговори, но Одисей видя, че го слуша внимателно.
Той отстъпи от ръба на скалата и седна на тревата.
- Без страх няма смелост, Еней. Мъж, който се хвърля безстрашно в битката, не е герой. Той е просто силен войн с голям меч. Не, истинската смелост означава да надвиеш страха. - Търговецът вдигна ръка и накара момчето да стори същото. После притисна дланта си в неговата. - Натисни ръката ми - каза той. Еней го послуша. Одисей удържа натиска. - Ето така работят смелостта и страхът. Двете винаги ще те притискат. Никога не са в покой. - Одисей свали ръка и погледна към морето. - И човек не може да избере дали да спре да натиска. Защото ако отстъпи, страхът ще го догони и ще го притисне една крачка назад, а после още една. Мъжете, които се поддават на страха, са като царе, поверили дворците си на своите врагове, вместо да ги атакуват на открито и да ги разпръснат. Затова враговете стануват около дома му и царят не може да излезе. Малко по малко храната му свършва и той открива, че дворецът му всъщност не е много безопасно място. Сега ти си построил дворец в ума си. Но страхът се е промъкнал през пролуките в стените и няма къде да се скриеш. Дълбоко в себе си го знаеш, защото героят, който виждам в теб, не спира да ти го повтаря.
- Може би в мен няма герой. Може би съм онова, за което ме мисли баща ми?
- О, напротив, момче, има герой! Ти още чуваш гласа му. Винаги, когато баща ти те кара да яздиш кон или да направиш нещо смело, героят в теб копнее да му се подчини, надява се да получи усмивка или похвала от него. Не е ли така?
Момчето сведе глава.
- Да - призна след малко.
- Добре! Това е някакво начало. Сега ти остава само да потърсиш героя в себе си и да го прегърнеш. Мога да ти помогна. Защото знам името му.
- Името му ли?
- Да, името на героя в теб. Искаш ли да го научиш, за да можеш да го извикаш?
- Да - отвърна Еней и Одисей видя отчаянието в очите му.
- Името му е Хеликаон.
Лицето на момчето се изкриви и Одисей видя сълзи в очите му.
- Вече никой не ме нарича така - каза то. После ядно избърса сълзите. - Виж ме! Плача като дете!
- Проклятие, момко! Всеки плаче от време на време! Аз хлипах седмици наред, когато синът ми умря. Роних сълзи, докато останах без сили. Но ще изпуснем попътния вятър. Трябва да откриеш Хеликаон.
- И как да го сторя?
- Ами просто излез от двореца и разпръсни страховете си. Той ще те чака там отвън.
- Говори направо, защото дворци няма.
Одисей съчувстваше на младежа, но осъзна, че пораженията, нанесени от годините малтретиране от баща му, не могат да бъдат поправени с няколко цветисти думи. В действителност той смяташе, че ще са нужни години. А не разполагаше с години, които да прахосва за момче с осакатено сърце.
Нито пък можеше да го вземе на „Пенелопа” и да го убие, независимо от богатствата, които му предлагаше Анхиз.
Затова се реши на една последна дързост.
- Ако ти кажа да се хвърлиш от тази скала в морето, на сто стъпки или повече височина, не би го направил, нали?
- Не - отвърна Еней, а очите му се разшириха от страх само при мисълта.
- Разбира се, че не. Пътят до долу е дълъг, а може да има и скрити скали, които да те разкъсат на парчета. Но пък точно там те чака Хеликаон, момче. Затова ще ти дам причина да се гмурнеш.
- Нищо не може да ме накара да го направя! - възкликна Еней.
- Може би не. Но аз ще скоча от тази скала в морето. Не мога да плувам, затова ако не дойдеш за мен, ще се удавя.
- Не можеш да го направиш! - извика момчето и скочи на крака в момента, в който и Одисей се изправи.
- Естествено, че мога. Двамата с Хеликаон ще те чакаме.
После, без повече приказки, той се затича към края на скалата.
Дори сега, след толкова много години, го полазваха тръпки при спомена. Бе погледнал към тази скала предната нощ и тогава не изглеждаше толкова висока. Но когато я достигна и погледна надолу, му се стори, че морето е на огромно разстояние под него. „Пенелопа” внезапно му заприлича на кораб играчка, населен от мравки.