Но меланхолията не си отиде.
През осемнадесетте години, откак бе станала последователка на Афродита, тя бе забременявала девет пъти. При всеки от тях посещаваше Храма на Асклепий и гълташе горчиви билки, за да прекрати бременността. Последният път беше преди пет години. Забави се с цял месец, разкъсвана между желанието да увеличи богатството си и нарастващата нужда да бъде майка.
- Следващия път - каза си тогава. - Следващия път ще износя детето.
Само че следващият път така и не дойде, и сега тя често сънуваше плачещи в тъмното деца, които я викаха. В съня си Фаедра тичаше слепешком, опитваше се да ги намери, и се будете, плувнала в студена пот. После идваха сълзите и хлипането и ехтеше из празния й дом.
- Животът ми не е празен - каза си тя. - Имам дворец и слуги, и достатъчно богатство, за да го изживея без никакви мъже.
Но така ли бе наистина?
Настроението и бе променливо през целия ден и едва не се разплака, когато Хеликаон и каза, че отива до светилището на Аполон. Веднъж, преди година, тя се качи с него там и го гледа как стой на самия ръб на скалата с вдигнати ръце и затворени очи.
- Защо го направи? - попита го тогава. - Скалата може да подаде. Може да паднеш и да се размажеш по камъните.
- Вероятно точно затова - отвърна й той.
Фаедра не разбра отговора. В него нямаше смисъл. Но пък толкова много други неща у Хеликаон си противоречаха с логиката. Постоянно се опитваше да разкрие тайните в този мъж. Когато бе с нея, Фаедра никога не бе усетила и намек за буйния му нрав, за който шептяха мъжете. Нямаше грубост, нито жестокост, нито гняв. Всъщност той рядко носеше оръжие в Кипър, макар че тя бе виждала трите бронзови меча и шлема с бял гребен, бронята и наколенниците, които Хеликаон влизаше в битка. Те стояха прибрани в един сандък в горната спалня, която той използваше, когато посещаваше острова.
Прибрани в сандък. Като емоциите му, помисли си тя. През петте години, откак го познаваше, Фаедра никога не бе успяла да се приближи до мъжа, скрит зад очите му. Чудеше се дали някой е успявал.
Пристъпи под дъжда и вдигна лице към черното небе. Потрепери, когато зелената и рокля се накваси. Сега вятърът, който галеше мократа и кожа, сякаш бе станал леден. Тя се засмя силно и отново се върна под покрива. Студът отблъсна умората й.
Проблесна мълния и й се стори, че вижда сенчеста фигура, която се движи сред храстите вдясно от нея. Извърна се, но не видя нищо. Игра на светлината? Леко изнервена, Фаедра влезе обратно в къщата и затвори вратата.
Последният от гостите на Хеликаон си бе отишъл, затова тя тръгна към покоите му. Стаята бе тъмна, нямаше запалени лампи. Фаедра влезе тихо и пристъпи към леглото. Оказа се празно. Отиде до балкона и погледна в градината. Не видя никого. Облаците се разкъсаха за кратко и луната огря Кипър.
Жената се обърна и зърна кален отпечатък на пода. Усети как страхът се надига в нея и се огледа из стаята. Някой бе минавал оттук. Беше се качил през прозореца. Тя се върна до балкона и отново погледна надолу.
Някаква сянка се раздвижи и Фаедра видя закачулен мъж с тъмни дрехи, който притича до стената. Изведнъж Хеликаон се появи иззад една статуя с кинжал в ръка. Натрапникът го видя и свърна встрани. Затича се и скочи високо, хващайки се за ръба на високата стена, за да се претърколи на улицата отвън. Облаците отново скриха луната и Фаедра не видя нищо повече.
Тя изтича в коридора и се спусна по стълбите. Стигна до входа, точно когато Хеликаон влизаше вътре. Фаедра затръшна вратата и спусна резето.
- Кой беше това? - попита тя. Мъжът хвърли бронзовия кинжал на близката масичка.
- Просто крадец - каза той. - Но избяга.
Подмина я и отиде в кухнята, където подсуши лицето и ръцете си с кърпа. Фаедра го последва.
- Кажи ми истината.
Хеликаон съблече туниката си и продължи да се бърше. После прекоси стаята гол и напълни две чаши с разредено вино. Подаде й едната и отпи от другата.
- Този човек ме преследваше, когато се качих до светилището. Мярках го от време на време. Много е опитен, прикриваше се в сенките. Вола и моите хора не го видяха.
- Но ти успя?
Той въздъхна.
- Баща ми падна под ножа на убиец, Фаедра. Оттогава съм… да кажем по-внимателен към обкръжението си.
- Много врагове ли имаш, Хеликаон?
- Всички могъщи мъже имат врагове. Някои търговци ми дължат планини от злато. Ако умра, те ще са свободни от дълговете си. Убивал съм пирата, оставили след себе си братя и синове, копнеещи за мъст. Но нека не говорим повече за това тази нощ. Убиецът го няма, а ти изглеждаш прекрасно.
Ако тя бе негова жена, може би щеше да му каже, че вече не желае да прави любов. „Но аз не съм му жена - помисли си Фаедра. - Аз съм дете на Афродита, а той е моят дарител. Аз съм обикновена курва, точно като беззъбата старица в горната спалня.“ Тъгата се разля във вените й, но тя се насили да се усмихне и пристъпи в прегръдките му. Целувката му бе топла, дъхът - сладък, а ръцете му, обвити около нея - силни.
- Аз твоя приятелка ли съм? - попита го Фаедра по-късно, докато лежаха заедно на широкото й легло. Главата й почиваше на рамото му, а бедрото й бе обвито около неговото.
- Сега и завинаги, Фаедра.
- Дори като остарея и погрознея?
Той погали косата и.
- Какво искаш да чуеш?
- Истината. Искам истината.
Той се надвеси над нея и я целуна по челото.
- Аз не давам приятелството си току-така и то не зависи от младост и красота. Ако и двамата доживеем да станем стари и грозни, аз все така ще бъда твой приятел.
Тя въздъхна.
- Страх ме е, Хеликаон. Старостта ме плаши, плаши ме и мисълта, че ще те убият или ще се измориш от мен. Страх ме е, че ще стана като майката на Фия. Навремето избрах този живот и той ми донесе богатство и сигурност. Сега се чудя дали изборът ми е бил правилен. Мислиш ли, че щях да съм щастлива, ако се бях омъжила за земеделец или рибар и му бях отгледала деца?
- Не мога да ти отговоря. Всеки ден правим избори, някой добри, други - лоши. И ако сме достатъчно силни, живеем с последствията. Ако трябва да съм искрен, не съм съвсем сигурен какво точно имат предвид хората, когато говорят за щастие. Има момента на радост и смях в уюта на приятелството, но трайно щастие? Ако такова нещо съществува, аз не съм го открил.
- Може би то идва само когато си влюбен - предположи тя.
- Ти била ли си някога?
- Не - излъга Фаедра.
- Нито пък аз - отвърна Хеликаон и простичките думи се забиха в сърцето й като кинжал.
- Колко тъжна двойка сме - каза и се насили да се усмихне, докато прокарваше ръка надолу по плоския му корем. Ах! - добави после с престорена изненада. - Ето, че сред нас има някой, който не изглежда тъжен. Всъщност май е неистово щастлив.
Хеликаон се засмя.
- Ти често му влияеш по този начин.
Той хвана китката и, и я вдигна над себе си. После я притегли надолу и я целуна пламенно.