Сред тях беше Джими Лестър, или Краля на пържолите, за когото мислехме, че е върхът. Той беше работил в продължение на години в близкото заведение за скара и бе известен със забележителния брой пържоли, стекове и кюфтета, които можеше да обработи едновременно върху голямата въртяща се скара. Джими правеше „движения“, той се въртеше, извиваше, огъваше и пронизваше месото със забележителен стил и грация за своите 120 килограма. Беше прочут с „техниката си да блъска“ — когато готвачът на скарата напълни и двете си ръце c чинии или плата с цвъртящи пържоли, няма как да върне грила обратно върху пламъците и го блъска с бедрото си. Това много ни харесваше.
Лошото отношение към храната и оборудването винаги е било повод за възхищение и одобрение. Това до известна степен се е запазило и до днес. Месарите и касапите все още пляскат върху тезгяха най-хубавите пържоли с малко повече показност, сила и шум, отколкото е необходимо. Готвачите на линия не могат да се сдържат да не си поиграят с преминаващите чинии, завъртайки ги с обратно движение, така че да се задържат само на ръба. Вратичките на фурните в повечето кухни постоянно трябва да бъдат затягани, защото непрекъснато ги затварят c ритник. И всички ние много обичаме да си играем с ножовете.
Момчетата от другата страна на улицата бяха признати за отбор от шампиони, съвършения пример за кулинарните идеали на времето. Ресторантът на Марио беше много успешно южно италианско заведение, а екипът му бе уважаван и вдъхваше страхопочитание, защото имаше повече посетители от който и да е друг в града — по няколко стотици клиенти на нощ. Те бяха доста интелигентен персонал за времето: в помещенията се обработваха цели телешки бутове, бульоните се правеха от истински кости, сосовете се подправяха с букет от натурални билки и подправки, а работниците на Марио бяха най-шумната, най-грубата, най-гадната банда готвачи в града. Когато идваха в „Дреднаут“ да разпуснат с по няколко питиета след работа, те караха нашата паплач от сезонни работници да изглежда наистина жалка. Тези момчета бяха по-богати, по-уверени и дори вървяха с повече перчене, шик и стил, отколкото нашия пъстър екип от аматьори и чудаци. Движеха се винаги на група, говореха на своя собствен диалект с писклив женски акцент във високите октави, провлечен, изпълнен с изрази от английската литература на XVIII век и пресолени цинични фрази на инструктор от военноморските сили — сочен, заплашителен, сардоничен таен език, който всички останали имитираха.
— Ти, господине, си гадна свиня. Прекалено невеж, че да се изпикаеш през ботуша! Миризмата ти ме обижда и ухото ми не иска да чува писъците ти на болка. Настоявам да се обърнеш, за да не виждам лицето ти, и да ми сервираш напитката, преди да цапардосам жалкия ти задник с върха на ботуша си — ти, хленчещ дребен копелдак!
Наричаха се с женски имена, което беше много смешно, защото бяха огромни, грозни, с диви очи, с мускули и белези, с огромни халки на ушите. Оглеждаха нагло минувачите по улицата, често комуникираха само с поглед или усмивка и се придвижваха през баровете и задните улички на Пи-таун като истински титани. Имаха повече кока, по-добра трева, по-големи златни накити и по-красиви жени. Обичаха да ни натриват носовете.
— Колко? — питаха след някоя натоварена съботна вечер.
— Ами… сто и петдесет, двеста — отговаряше Боби, надувайки малко цифрата.
— Ние колко направихме… колко? Колко бе, Ди-Ди, миуо? — питаше главният готвач Марио. Четир’стотин и пейсет? Петс’тин?
— Май шест стотака — отговаряше Димитри, готвачът на паста — човекът, който по-нататък щеше да изиграе важна роля в моята кариера.
— Даааа… шест стотака. Слаба вечер, смея да кажа. Животните сигурно са яли помията си някъде другаде. Може би в „Деъри Куин“.
Там беше и Хауърд Мичъм. Той бе единственият „именит готвач“ в града. Над четирийсетте, заклет алкохолик и напълно глух в резултат на нещастен случай с фойерверки в детството, Хауърд можеше да бъде видян през повечето нощи след работа да се подпира по рибарските барове или да се клати из града, пеейки неразбрано. Обичаше да пее. Въпреки че през повечето време беше пиян и трудно му се разбираше, той бе уважаваният почетен сенатор сред готвачите в Пи-таун, главен готвач на известен и посещаван ресторант и автор на две много търсени готварски книги: „Готварска книга за храна от морски продукти в Провинстаун“ и „Креолска кухня, бамя и ах, този джаз" — две издания, към които все още се обръщам и които имаха огромно влияние върху мен и моите напъпващи кулинарни мечти.