Той имаше дива, неподчиняваща се на гребен бяла коса, разцъфнало като ружа от джина лице, бирено шкембе и носеше риза c къси ръкави на мияч на чинии. Абсолютно лишени от претенции, книгите му бяха увлекателна сбирка от рецепти, история, фолклор и илюстрации, описващи трайната му любов към скромната етническа храна на работниците от района.
Хауърд обичаше морската храна. Обичаше всичко морско. За разлика от повечето от нас знаеше какво да прави с морските продукти. Обичаше не особено популярните по онова време риби, използваше риба тон, писия, скумрия, лефер и моруна с голям успех. Неговото специално блюдо бе лаврак c бадеми. И хората бяха готови да пътуват с часове от Бостън, за да го опитат. Той беше първият майстор-готвач, който оцени както подобава местната португалска кухня: задушена сепия с кимион, зелева супа с португалска наденица лингиса, смесването на риба със свински наденички. И бе ожесточен поддръжник на мистичните сили на кръглата черна мида.
Всяко лято Хауърд и приятелите му — главно художници, местни рибари, писатели и пияници, организираха парти на брега със задушена плакия от миди — традиционна рецепта за готвене на морски дарове в Нова Англия, в чест на Джон Дж. Гаспи, техен починал приятел — рибар. Това беше основното събитие за целогодишните обитатели на Провинстаун и за онези, които като нас работеха сезонно в ресторантския бизнес. Хауърд и приятелите му изкопаваха големи дупки на брега и хвърляха в тях блестящи нови кофи за боклук, сетне ги пълнеха с кръгли черни миди куахог, омари, риба треска, зеленчуци, картофи, царевица и ги оставяха да се задушат върху въглените, заровени дълбоко в пясъка, докато те се наливат безпаметно с алкохол.
За нас в „Дреднаут“ Хауърд беше африкански магьосник, оракул, който говореше на майчиния си език. Може и да не разбирахме него, но разбирахме книгите му и макар че поведението му трудно можеше да се свърже с музикалния, ироничен и ненатрапчиво познавателен тон на написаното от него, ние знаехме достатъчно, за да уважаваме този мъж заради това, което знаеше и можеше да направи. Виждахме човек, който обича храната, а не просто живота на главен готвач. Хауърд ни показа как да готвим заради себе си, заради чистото удоволствие от яденето, а не за ордите от туристи.
Той ни показа и че има надежда за нас като готвачи. Че храната може да бъде повик, вътрешен импулс, призвание. Че тя е нещо, с което можем да се гордеем, причина да живеем. И това остана в някои от нас от онези ранни гранични дни. Той повлия на много от моите приятели. Четох колонката на Моли О,Нийл в списание „Ню Иорк Таймс“, в която тя описва насладата от храната в Кейп Код, повлияна от португалската кухня — бял боб, зеле и чоризо, и веднага познах, че е опитала ястията на стареца и вероятно е чела книгите му. Без да се споменава името му, влиянието на Хауърд се бе разпростряло през десетилетията и беше стигнало чак до моето неделно четиво — и аз бях щастлив от това.
Имаше още един вдъхновяващ момент: в една бурна, развълнувана, осветена от луната нощ над водата управителят на „Дреднаут“ погледна през прозореца и видя сащисан хиляди малки рибки за стръв на повърхността, блъскащи се ожесточено към брега. Той знаеше какво означава това, както и всеки човек в града, който имаше лодка, прът с кука и комат хляб, за да го използва като стръв: костурите идат!
Хиляди висококачествени раирани костури, относително скъпи, се тълпяха тук, изпаднали в рядка хранителна лудост, в истински бяс, за да бъдат хванати! Можеше да хвърлиш хляб във водата, да халосаш тлъстата риба по главата с пръчката и да я уловиш. Хващаха ги със стотици килограми. Всеки ресторант в града беше препълнен с тях. Всички паркинги, както и нашият, бяха превърнати в осветени с лампи площадки, за да бъде рибата почистена, изкормена и обелена. Паркингът на „Дреднаут“, както и всеки друг в града, бе пълен с покрити с кръв готвачи и миячи на съдове, които работеха под мигащите светлини на газови лампи и голи крушки, за да почистят, опаковат и замразят ценното бяло месо. Ние размахвахме ножовете си часове наред, косите ни блестяха от подобните на снежинки рибени люспи, търкахме, късахме, филетирахме. В края на нощната работа занесох вкъщи едно чудовище от 18 килограма, все още усукано и вцепенено. Моят съквартирант беше пушил трева и както често става в подобни случаи, беше гладен като вълк. Имахме само костура, парченце масло и лимон, но сготвихме този кучи син на малката домашна скара и го сервирахме върху алуминиево фолио, като го късахме с пръсти. Небето беше ярко осветено от луната, високият прилив се блъскаше в основите на къщата ни, прозорците започнаха да се тресат в рамките и миризма на бяла пяна и сол напои въздуха, докато се хранехме. Това беше най-свежото парче риба, което някога съм ял, и не знам дали се дължеше на драматичното време, но ме халоса право в черепа — това бе храна, която ме накара да се чувствам по-добре, направи ме по-добър, някак си по-мъдър. Беше протеинов удар в мозъчната ми кора, чист трисъставен шедьовър, изяден с ръце. Можеше ли на света да има нещо по-добро от това?