Тъй като сезонът беше към края си, готварските екипи започваха да оредяват — момчетата отиваха да работят по ски курортите в Колорадо, по круизните и чартърни кораби на Карибите, в ресторантите и рибните барове в Кий Уест. След Деня на труда през последните няколко седмици преди „Дреднаут“ да затвори за зимния сезон, имах шанса да се издигна. Преместиха ме на секцията за пържене. За кратко потапях със замах миди и скариди в горещото олио, поставях тлъстото тяло на омара в двуетажната парна печка и накрая отивах за още няколко действия при главната скара. Не мога да ви опиша чистото удоволствие, което изпитвах да командвам тези чудовища, бълващата огън фурна от желязо и стомана, да бутам грила под пламъците с бедро, както бях виждал да правят Боби и Джими. Страхотно беше! Не бих могъл да се чувствам по-щастлив или по-могъщ дори в кабината на F-16. Бях властелинът на света поне за няколко кратки седмици и реших, че през следващия сезон ще направя това работно място мое. За съжаление нещата не се развиха, както бях планирал.
Следващото лято Марио купи нашия нестабилен ресторант. Той бе достатъчно любезен да предложи на онези от нас, които бяха работили предната година, да кандидатстват за старите си длъжности с малки размествания в кухнята. Бях развълнуван от открилата се възможност и в един априлски ден тръгнах към Пи-таун изпълнен с надежда и увереност. Със сигурност бях направил пробив, бях кацнал на върха на света — големите пари ме очакваха, това беше тласъкът, който със сигурност щеше да ме направи част от пиратския елит. Щях да раздавам шутове по задниците, щях да бъда главорез, който да господства над момчетата, които режат салата и пържат риба, и над подготвителния персонал, съставен от пчеличките на не толкова известните и успели ресторанти.
Спомням си, че пристигнах в града облечен — Бог да ми е на помощ! — с нов светлосин костюм на „Пиер Карден“. Обувките ми също бяха сини. Дойдох на стоп и влязох в града, който представляваше нещо като неформално португалско рибарско селище, приютило колония от художници и артисти — градче, където хората се обличаха непретенциозно с работни дрехи — деним, армейски униформи, стари военни „каки“, а аз с безумното си високомерие, присъщо на 70-те години, бях избрал да се появя облечен в дреха с гларусови криле на раменете, тип Робърт Палмър[28], подтикван от безумието да покажа на местните как живеем ние в Ню Йорк.
Когато влязох в кухнята, целият персонал чукаше телешко върху всяка възможна хоризонтална повърхност, блъскайки пържолите за скалопини[29] с тежки дървени чукове. Нивото на тестостерон беше високо, много високо. Тези момчета бяха А-отборът и си го знаеха. Всички го знаеха. Останалият персонал, салонните управители и дори Марио стъпваха на пръсти около тях, сякаш някой можеше неочаквано да изскочи от клетката и да откъсне мръвка от тях. Само аз бях толкова глупав да не проумея, че съм попаднал сред удивителни машини за готвене. Бях приготвил само няколко стотици блюда със спокойно темпо в не особено посещавано заведение в края на сезона. Тези момчета правеха по четири-пет-шестстотин първокачествени блюда на вечер!
Беше петък, един час преди началото на работа, когато се представих на Тайрън — готвача, отговарящ за печенето, към когото бях прикрепен. Като си помисля сега, не го помня като нещо по-малко от два метра висок, 200-килограмов къс издялан обсидиан с бръсната глава, забележителни предни зъби, покрити със сребро, а на ухото му висеше въздесъщата златна халка, голяма колкото юмрук.
Истинските му размери вероятно бяха по-скромни, но все пак си представете картинката: беше огромен, черен, мускулест и готварската униформа, размер 56, бе опъната на гърба му като барабан. Той бе Гаргантюа, черен викинг, Конан Варварина, Джон Уейн и Голем[30] събрани в едно. Но безстрашен, както само невежият може да бъде, аз започнах да дрънкам глупости наляво и надясно, угощавайки новите си приятели със силно преувеличени версии за моите приключения в стария „Дреднаут“ — от рода на колко лоши момчета сме били и какви щуротии сме правили. Дрънках и други глупости за Ню Иорк, опитвайки да се представя като някакъв велик пич, опитен, дори леко опасен професионален убиец от средите на готварския бизнес.
29
Италианско ястие от тънки резенчета месо (обикновено телешко, но може и пилешко), сотирани и поднесени с доматен или винен сос. — Б. пр.