— K’вo искаш, бяло момче? Крем против изгаряне? Лейкопласт?
Сетне вдигна огромните си длани към мен и ги обърна, така че можех ясно да ги видя съвсем отблизо: ужасни гроздове от мехури, пълни с течност, страшни червени подутини от грила, стари белези, сурова плът, където парата или горещата мазнина направо бяха свалили кожата. Ръцете му приличаха на лапите на някакво чудовищно ракообразно от научнофантастичен филм, целите във възли и мазоли под старите и новите рани. Гледах като парализиран, докато той — очите му не се откъснаха от моите нито за миг — посегна бавно под грила и с голата си ръка вдигна зачервената тава, премести я върху плота за рязане и седна пред мен.
Дори не мигна.
Другите готвачи аплодираха, викаха и ръмжаха пред моето пълно унижение. Поръчките отново започнаха да валят и всеки се върна обратно към работата си, кикотейки се от време на време. Но аз знаех. Тази година нямаше да бъда майстор скара в „Дреднаут“ — това беше абсолютно сигурно. (Само c един ритник те ме върнаха обратно в секцията за подготовка — една стъпка над мияча на съдове в йерархията.) Бях се изложил и представил като безполезен малък пикльо с голяма уста, какъвто си бях. Бях, както научих по-късно, mal carne, което на италиански означава лошо месо. Седмици след това ми викаха Мал. Бяха ме преценили като префърцунен и противен едновременно.
Тази нощ се прибрах с моя син костюм от „Пиер Карден“, сякаш беше дрипа от зебло и прах. Все още не си бях намерил квартира под наем за лятото, така че спях на пътеката в задната стая на „Спиритус Пица“. Мъките и унижението ми бяха пълни.
След няколко дни на самосъжаление и цупене бавно и с растяща решителност започнах да съставям план как да се измъкна от унижението. Щях да тръгна на училище, щях да уча в Кулинарния институт на Америка — те бяха най-добрите в страната и със сигурност никое от тези момчета в Пи-таун не беше учило в него. Щях да чиракувам във Франция. Щях да издържа всичко: зли шефове алкохолици, шантави собственици, ниска заплата, ужасни условия за работа; щях да позволя на садистичните френски майстор-готвачи с глави като кофи да ме използват като шерп… но щях да се завърна. Щях да направя всичко необходимо, за да стана толкова добър или дори по-добър от персонала на Марио. Щях да имам ръце като на Тайрън и щях да разбия всеки млад пънкар c голяма уста като мен, както те ме разбиха.
Щях да им покажа аз на тях!
В КИА — Кулинарния институт на Америка
Изгарящ от нетърпение и желание за мъст, подадох документите си за прием в Кулинарния институт на Америка в Хайд Парк, Ню Иорк. Моите приятели от „Васар“ — онези, които продължиха да си говорят с мен след две години отвратително гадно поведение от моя страна — мислеха, че съм си изгубил ума, но те така или иначе си мислеха това. Сигурен съм, че през зеления, добре поддържан кампус на „Васар“ е преминала въздишка на облекчение, че повече няма да се мотая наоколо, няма да прося пиячка на аванта, няма да крада дрога, нито да правя непростимо груби забележки и да свалям интелектуалното ниво на разговорите. Моите идоли по онова време бяха, както може да се очаква, Хънтър Томсън, Уилям Бъроус, Иги Поп и Брус Ли. За известно време имах за себе си романтичната, макар и неправилна представа, че съм нещо като яростен, пристрастен към наркотиците Байрон. През моя последен семестър във „Васар“ носех нунчако в кобур и самурайски меч — това е достатъчно, за да добиете идея какво представлявах. Най-романтичното нещо, което направих за две години, бе да посека с меча около четири декара от лилиите във „Васар“, с които напълних стаята на гаджето си. КИА беше нещо като малко отстъпление. Ще ви кажа само, че в него се влизаше трудно. Имаше дълъг списък от чакащи. Но аз се свързах с приятеля на един приятел, който бе дарил доста пари на училището и притежаваше много известен ресторант в Ню Йорк. Така че две седмици след като попълних молбата си за приемане, бях вътре. Редовен студент в институт, където всички носеха еднаква бяла униформа, смешни хартиени шапки и наистина ходеха на училище. Както вече казах, беше леко отстъпление. Но аз бях готов.
КИА се намира в сградата и земите на бивш йезуитски манастир върху скалите над река Хъдсън, на кратко разстояние с такси от Пъкипси. Издокаран с моята готварска куртка с копчета, карирани панталони, шалче и стандартния кожен калъф с ножове, пристигнах решително, но и доста позьорски.