— Почакай, докато стигнеш до „Стая Е“ — се носеше из училището като зловещ рефрен. — Бернар ще направи задника ти на бифтек.
Не е необходимо да казвам, че напрежението, страхът и очакването седмици преди „Стаята на Ескофие“ бяха осезаеми.
Това беше открита кухня. Един голям прозорец позволяваше на клиентите да гледат как страховитият майстор строява своите подчинени за инспекция, определя работните места за деня, прави преглед на престъпленията, ужасите и разочарованията от усилията от предишната нощ. Имаше един потресаващ момент — всички се страхувахме от станцията за суфле. Това беше мястото, където гневът и недоволството на майстор Бернар се изсипваха с пълната си сила. Провалите и гафовете се случваха точно на това място. Беше сигурно, че поне едно от суфлетата аламинут, дори и при абсолютно нормални условия, няма да се вдигне, ще се вдигне неравномерно или ще спадне и ще заприлича на гъба във всеки случай нямаше да задоволи очакванията на шефа. Студентите направо тръпнеха и едва не се подмокряха, чакайки, наредени в редица, назначението на местата, и се молеха безгласно: „Не аз, Господи! Моля те, не днес! Моля те, само не на суфлетата!“.
Ако някой направеше гаф, получаваше така наречените десет минути. Пред погледите на публиката и треперещите си другари виновният студент биваше изведен две крачки напред, докато страховитият стар френски майстор го гледаше над необикновено големия си галски нос и изнасяше най-ужасната тирада на презрение, която някой някога бе чувал:
— Ти не си готвач! Ти си измет! Лайно! Тази сутрин изтърсих две като теб в тоалетната! Ти си гаааден! Обущар! Направо съсипа живота ми!.. Никога няма да станеш готвач! Позор, истински позор! Виж! Погледни това merde… merde., merde!
В този миг майстор Бернар забиваше пръстите си в обекта на своето презрение, а именно нещастното суфле, и пръски от него покапваха на пода.
— И смееш да наречеш това кухня! Това… това е гротеска! Мерзост! Ти… ти трябва да се самоубиеш от срам!
Трябва обаче да призная на стария кучи син, че беше почтен и играеше честно. Всеки от нас получи своите десет минути. Дори момичетата, които, тъжно ми е да го кажа, направо избухнаха в сълзи трийсет секунди след като шефът започнеше тирадата си. Той обаче не позволяваше сълзите или риданията да го спрат. Те стояха там, хлипащи и давещи се, а Бернар се пенявеше и проклинаше всичко на небето и земята, техните предци и бъдещите им поколения, разбивайки ги като всички други, докато от тях останеше само треперещо кълбо от нерви с неестествено червено лице и бяла полиестерна униформа.
Забележителна жертва на терора на майстор Бернар бе един мой приятел — също по-възрастен от останалите студенти, който току-що се бе върнал от Виетнам. Беше служил в артилерийска рота и се бе върнал в Щатите, за да постъпи в КИА благодарение на Джи Ай Бил[49]. Беше преминал през цялата програма, оставаха му само четири дни до дипломирането, но когато видя, че след ден-два идва неговият ред и ще работи на убийствената станция за суфле, направо се огъна. Просто дезертира, напусна Хайд Парк завинаги, изчезна. Лагерите на смъртта и Виетконг не бяха толкова страшни, колкото десетте минути пред майстор-готвача Бернар.
Когато дойде и моят миг да застана пред другарите си студенти и пред целия свят, за да получа своите десет минути, бях готов. Видях как шеф Бернар погледна дълбоко B очите ми, преди да започне стандартната си реч, и успях да разпозная блясъка на нещо познато някъде в неговите. Направих това, което правят затворниците: признах се за виновен. Колкото по-гръмка и по-враждебна ставаше речта на майстора, толкова по-замечтан и спокоен ставах аз. Бернар усети това. Въпреки че стоях изправен като струна и повтарях „Oui, шеф! Non, шеф!“ точно на място, за да покажа пълно уважение, той забеляза някъде в погледа ми на умряла риба, че нищо от това, което говори, не стига до мен. Мисля, че старото куче може би се е подсмихвало лекичко. В очите му сякаш трепна изненада и забава, докато накрая ме отпъди с пренебрежителен жест. Той знаеше, че вече съм бил унижаван. Беше погледнал в очите ми и вероятно бе видял, че Тайрън и горилите на Марио вече се бяха упражнявали върху мен. Харесвах майстор Бернар и го уважавах. Радвах се да работя под неговото ръководство. Но дебелото копеле не ме уплаши. И го разбра. Можеше да ме цапардоса по главата с тенджерата и аз пак щях да се усмихвам през разбитите си зъби. Според мен той го разбра — и това унищожи цялото му удоволствие.
49
GiBill — законопроект за военнослужещи, даващ им правото на кредити за жилище или образование след войната. — Б. пр.