През един уикенд пристигна голяма сватбарска компания, направо от церемонията: булката, младоженецът, шаферките, семействата и приятелите. След бракосъчетанието в Кейп щастливата двойка и компанията им бяха дошли в Питаун за сватбен обяд, разбира се, с предварителна резервация. Когато пристигнаха, вече бяха на градус. От моята станция за салати в единия край на линията забелязах краткия размазан поглед между Боби и някои от гостите. Запомних булката, която в един миг надникна в кухнята и попита дали някой от нас няма hash[25]. Когато гостите се настаниха в залата за хранене, забравих за тях.
Заехме се за известно време с храната. Лидия ни веселеше с обичайното си бърборене. Томи бъркаше миди и скариди в гореща мазнина — обикновените приливи и отливи в една затрупана с работа кухня. Тогава булката отново се появи на вратата. Беше руса и хубава в девственобялата си рокля. Поговори тихо с главния готвач няколко секунди. Боби неочаквано се ухили от ухо до ухо, а бръчиците тип пачи крак в ъгълчетата на очите върху загорялото му лице се задълбочиха. След няколко мига тя си отиде, а Боби, видимо възбуден, неочаквано ми нареди: „Томи, наглеждай тиганите!“, и изчезна през задната врата.
Това само по себе си беше забележително събитие. Да ти позволят да работиш на главната станция за печене и пържене, да поемеш кормилото, макар и само за няколко минути, беше мечта, превърнала се в действителност. Но любопитството надделя у всички нас, останали в кухнята. Трябваше да видим какво става.
Точно до прозореца, над мивката за чинии, имаше оградено място за боклук, където събирахме натрупалите се остатъци и неизпразнени консерви, които ресторантът продаваше на една свинеферма извън Кейп. Мястото бе отделено от колите, паркирани на паркинга. Скоро всички ние — Томи, Лидия, новият мияч на чинии и аз — надничахме през прозореца, където пред очите на целия персонал Боби шумно обладаваше булката в поза „задна прашка“. Тя се беше сгънала на две над един столитров варел, роклята ѝ бе заметната над бедрата. Престилката на Боби беше вдигната и лежеше на гърба ѝ. Докато той яростно помпаше, очите на младата жена се въртяха в орбитите, а устата ѝ шептеше:
— Да, да… о, хубаво, о… да…
Докато само на няколко метра в салона за хранене на „Дреднаут“ младоженецът и семейството похапваха щастливо своите филета от писия и пържени миди, тук зачервената булка получаваше импровизирани благопожелания за щастлив семеен живот от един напълно непознат.
Тогава за пръв път осъзнах: исках да стана главен готвач.
Храната е болка
Не искам да си мислите, че всичко до този момент се е въртяло само около прелюбодеянията, безплатната пиячка и лесния достъп до наркотици. Заради вас ще си припомня невероятно вкусните португалски задушени сепии, стридите Уелфлийт[26] върху половин черупка, мидената супа чаудър[27] от Нова Англия, сочните, мазнички, прекрасни, запечени до червено наденички чоризо, зелевата супа и как веднъж един раиран костур скочи направо от водата върху масите за вечеря в Кейп Код.
Тогава, през 1974 година, нямах никаква кулинарна култура и не можех да я получа, особено в Пи-таун, където нямаше звездни майстор-готвачи, както е днес — всички завършили специални училища, с извезани върху куртките букви, чиито имена c чуждоземно произношение се ръсят наоколо от гастрономите, а снимките им се разменят като картички на бейзболисти. Нямаше закачливи фрази като „Бам! или „Нека го вдигна с една степен!“, подхвърляни по телевизията за лековерната публика, както е днес. Това бяха първите години на американската храна. Мидите се смятаха за боклук, особено когато се вземаха директно от пристанището. Рибата тон се продаваше главно за храна за котки на консервните фабрики и на няколко японски емигранти, смятани от всички за „сбъркани“ поради високата цена, която плащаха. Морският дявол все още се наричаше lotte и правеше дебюта си по масите за вечеря в Манхатън. Повечето риби в Пи-таун бяха поднасяни обезкостени и обелени от кожата върху цвъртящи блюда, поръсени с пречистено масло и чушка и сетне препечени до смърт. Стръкчето магданоз и резенчето лимон на ръба на чинията бяха най-изтънчените гарнитури. Няколкото ни кулинарни герои в „Дреднаут“ бяха възхвалявани повече заради своята издръжливост на конвейера — имам предвид големия брой блюда, сервирани всяка вечер сред болка и горещина, заради общата бройка изчукани сервитьорки и количеството изпити коктейли, без да има каквито и да е видими външни ефекти. Това бяха статистиките, които разбирахме и оценявахме.
27
Родово название за разнообразни морски дарове; най-известната мидена супа в Нова Англия със зеленчуци, сметана, царевично брашно и др. — Б. пр.