— А желето? Гледай ги! Аз се старах, мъчих се, докарах го на чешмата до нужната температура — и моля ви се тя заспа. Как може да преживее това един готвач!
Те весело изядоха по чинийка от това „образцово“ оцетено-кисело желе, побъбраха, сякаш се бяха уговорили да не докосват двете теми: за Гвоздев и за работите на Мересиев. После почнаха да си приготвят леглата, всеки на своето място. Анюта излезе в коридора, почака, докато тропнаха на пода протезите на Алексей, след това загаси лампата, съблече се и си легна. Бе тъмно, те мълчаха, но по това, как понякога шумяха чаршафите и скърцаха пружините, тя се досещаше, че той не спи.
— Альоша, не спите ли? — не издържа накрая Анюта.
— Не спя.
— Мислите ли?
— Мисля, а вие?
— Също мисля.
Замълчаха. Навън изскърца на завоя трамвай. Синята искра над вилката му за миг освети стаята и всеки за миг видя лицето на другия. Двамата лежаха с отворени очи.
… Този ден Алексей не каза нито дума на Анюта за резултата от скитанията си и от това тя разбра, че работите му са лоши и може би вече угасва надеждата в тая неукротима душа. С женския си усет тя се досещаше колко тежко трябва да е на тоя човек, но разбра също, че колкото и тежко да му е сега, изразеното участие само ще разчопли болката му, а съчувствието ще го оскърби.
А той лежеше по гръб със сключени под главата ръце и мислеше, че ето, на три крачки от него, на леглото, в тъмното, лежи хубавичка девойка, годеница на приятеля му, прекрасния добър другар. До нея той трябва да направи две-три крачки в тъмната стая, но никога, за нищо на света ме би направил тези три крачки, сякаш тази малко позната, приютила го девойка бе собствената му сестра. Той мислеше, че майор Стручков навярно би го наругал, може би дори не би му повярвал. А впрочем, кой знае, като че ли сега тъкмо той би могъл да го разбере по-добре от всеки друг… А колко е прекрасна тая Анюта, колко се изморява бедната, но заедно с това се увлича от тежката си работа в евакуационната болница.
— Альоша — тихо го повика Анюта. От дивана на Мересиев се чуваше спокойно дишане. Летецът спеше. Девойката стана от леглото, предпазливо зашляпа с босите си крака, приближи се до него и като малко дете поправи възглавницата му и подпъхна под него одеялото.
Пред комисията извикаха пръв Мересиев. Грамадният пълен полковник от медицинската служба, който бе се върнал най-после от командировка, седеше на председателското място. Той веднага позна Алексей и дори стана от масата да го посрещне.
— Какво, не ви ли приемат? Да, драги мой, сложна е вашата работа. Ще трябва да се престъпва законът. А как ще прескочиш тоя закон? — добродушно му съчувствуваше той.
Дори не прегледаха Алексей. На документите му полковникът написа с черен молив: „До отдел «Кадри». Смятам за възможно да се изпрати в ТАП26 за изпитание.“
С тоя документ Алексей отиде направо при началника на отдел „Кадри“. Не го пуснаха при генерала. Мересиев се готвеше да избухне, но адютантът на генерала, строен, младичък капитан с черни мустачки, имаше такова весело, благодушно, дружелюбно лице, че Мересиев, който отдавна не търпеше, както той се изразяваше, „архангели“, седна до него на стола и неочаквано за себе си подробно разказа на капитана историята си. Разказът му често бе прекъсван от звъна на телефона. Налагаше се капитанът често да скача и да тича до кабинета на шефа. Но щом се върнеше, веднага сядаше срещу Мересиев и устремил в него детските си наивни очи, в които имаше едновременно и любопитство, и възхищение, дори и недоверие, подканяше:
— Аха, аха, а по-нататък! — или изведнъж разтваряше ръце и в недоумение питаше: — Не лъжеш ли? Ей, богу, не лъжеш ли? Хм, да, това, да!
Когато Мересиев му разказа за скитанията си из канцелариите, капитанът въпреки младежката си външност се оказа голям майстор по канцеларските работи и се развика възмутено:
— Ех, дяволи! Напразно са те разкарвали. Ти си забележителен, е, просто не зная как да го кажа, изключителен момък!… Само че те са прави: без крака не може да се лети.
— Може… Ето… — и Мересиев му показа изрезката от списанието, заключението на военния лекар и предписанието му.
— Но как ще полетиш без крака? Чуден човек! Но, братко, както казва пословицата: „Безкракият няма да стане танцьор“.