— Някакъв чудак! С него е необходимо внимателно отнасяне. „Всичко може да се случи!“ — реши за себе си Наумов. Но в това развълнувано, лице, което го гледаше от четириъгълника на огледалото, имаше нещо такова, което завладя и инструктора гой с учудване почувствува, че и към неговото гърло се повдига някаква топка и уредите почват да потъмняват пред очите му.
— Предавам управлението — рече той, но не го предаде, а само отслаби ръцете и краката си, готов всеки момент да вземе управлението от ръцете на тоя неразбираем чудак. Чрез уредите, които дублираха всяко движение, Наумов почувствува уверените, опитни ръце на новия „летец по божия милост“, както обичаше да казва началникщабът на школата, стар въздушен вълк, летял още през гражданската война.
След първия кръг Наумов престана да се страхува за ученика си. Апаратът вървеше уверено, „грамотно“. Само някак странно беше това, дето, водейки го по плоскостите, курсистът през цялото време правеше малки завои надясно, наляво, ту вдигаше апарата на малка височина, ту го спускаше надолу. Той сякаш проверяваше силите си. За себе си Наумов реши, че още утре може да изпрати новия сам в въздуха, а след два-три полета да го премести на „утьонка“ — учебно-тренировъчния самолет „УТ-2“, мъничко шперплатово копие на изтребител.
Беше студено, термометърът върху подпорката на крилото показваше минус 12. Острият вятър влизаше в кабината, промъкваше се под кучешката кожа на ботушите, вледеняваше краката на инструктора. Време беше да се връщат.
Всеки път, когато Наумов командуваше в тръбата: „За кацване!“, той виждаше в огледалото нямата молба на горещите черни очи, дори не молба, а настояване, и не намираше в себе си сили да повтори заповедта си. Вместо десет минути те летяха около половин час.
Щом излезе от кабината, Наумов заскача около самолета, като пляскаше с ръкавиците си и тропаше с крака. Тая сутрин ранният студ наистина бе остричък. А курсистът нещо дълго се бави в кабината и излезе оттам бавно, сякаш без желание, а когато слезе на земята, приседна до крилото с щастливо, наистина пияно лице, пламнало в червенина от студа и възбудата.
— Е, замръзна ли? Ух, как ме прониза през ботушите! А ти, гледай, с обуща. Не ти ли замръзнаха краката?
— Аз нямам крака — отговори курсистът, като продължаваше да се усмихва на мислите си.
— Какво? — подвижното лице на Наумов се изопна.
— Аз нямам крака — повтори ясно Мересиев.
— Тоест как така „нямаш крака“? Как да го разбера? Болят ли те?
— Нямам — и толкова… Протези.
Един миг Наумов стоя прикован на място, сякаш ударен с чук по главата. Това, което му каза този чуден момък, бе съвсем, невероятно. Как така да няма крака? Но нали току-що бе летял и не бе летял лошо…
— Покажи — рече инструкторът някак страхливо.
Това любопитство не възмути и не оскърби Алексей. Напротив, поиска му се окончателно да учуди смешния, весел човек и с движение на цирков фокусник изведнъж повдигна двата крачола.
Курсистът стоеше върху протезите си от кожа и алуминий, стоеше и весело гледаше инструктора, механика и ония, които очакваха реда си за полет.
Наумов изведнъж разбра и вълнението на тоя човек, и необикновения израз на лицето му, и сълзите в черните му очи, и оная жадност, с която той искаше да продължи усещането от полета. Курсистът го порази. Наумов се хвърли към него и бурно разтърси ръцете му:
— Мили, но как така?… Но ти… ти просто дори не знаеш какъв човек си! …
Сега главното бе направено. Сърцето на инструктора бе спечелено. Вечерта те се срещнаха и заедно съставиха плана на тренировките. Съгласиха се, че положението на Алексей е трудно, че най-малката грешка може да доведе дотам, че да му забранят завинаги да управлява самолет, и макар че именно сега повече от когато и да било му се искаше по-скоро да премине на изтребител, да отлети там, където сега се отправят най-добрите бойци на страната — към прочутия град на Волга, — той се съгласи да тренира търпеливо, последователно и всестранно. Той разбра, че в своето положение трябва здраво да „опече работата си“.
Повече от пет месеца Мересиев бе обучаван в учебно-тренировъчната школа. Летището се беше покрило със сняг и самолетите бяха поставени на ски. Излизайки в „зоната“, Алексей виждаше сега под себе си вместо ярките есенни багри на земята само два цвята: бял и черен. Остаряха вече новините за разгрома на германците при Сталинград, за гибелта на шеста германска армия, за пленяването на Паулус. На юг се разгръщаше невиждано, неудържимо настъпление: Танкистите на генерал Ротмистров бяха пробили фронта и като предприеха смело нападение, сразяваха дълбокия тил на противника. За Алексей беше по-трудно „да скърца“ търпеливо във въздуха на мъничките учебни самолети, когато на фронта се извършваха такива неща, а в небето над фронта се развиваха такива боеве, отколкото ден след ден да извървява несметно число крачки надлъж по болничния коридор или да играе мазурка и фокстрот върху подутите си, силно болящи го крака.