Но още в болницата той си бе дал дума да се върне в авиацията. Беше си поставил цел и сега упорито се стремеше към нея през мъки, болки, умора и разочарования. Веднъж на новия му адрес пристигна дебел пакет. Клавдия Михайловна му изпращаше писмата и питаше как живее, какви са успехите му и съумя ли да осъществи мечтата си.
„Успя ли, или не“ — попита той себе си и без да си одтовори, се зае да преглежда писмата. Те бяха няколко — от майка му, от Оля, от Гвоздев и още едно, което много го зачуди: адресът беше написан от „метеорологичния сержант“, а отдолу имаше подпис „От капитан К. Кукушкин“. Той прочете първо това писмо.
Кукушкин му съобщаваше, че отново го бяха свалили, че скочил от горящия самолет, скочил сполучливо, слязъл при своите, но при падането навехнал ръката си и сега лежи в медицинската санитарна база, „задушавайки се от скука“, между, както той се изразяваше, „доблестните майстори на клизми“, но че всичко това е дреболия и че той скоро пак ще бъде в строя. Това писмо е написано под диктовката на известната му Вера Гавриловна, която и сега още наричат в полка, според неговата шега, „метеорологичен сержант“. В писмото се казваше също, че тая същата Вера е много добър другар и подкрепя него, Кукушкин в нещастието. В скоби Вера беше забелязала, че Костя, разбира се, преувеличава. От това писмо Алексей узна, че в полка все още го помнят, че в столовата, където висят портретите на героите, възпитани в полка, са окачили неговия портрет и че гвардейците не губят надежда да го видят отново при себе си. Гвардейци! усмихна се, Мересиев поклати глава. Сигурно с нещо голямо бяха заети главите на Кукушкин и на доброволния му секретар, щом бяха забравили да му съобщят новина като тая, че полкът е получил гвардейско знаме.
После Алексей разтвори писмото от майка си. То беше обикновено, старческо, суетливо послание, пълно с вълнение и грижа за него. Не му ли е зле, не му ли е студено, добре ли го хранят там, облекли ли са го топло за зимата и не трябва ли например да му уплете ръкавици? Тя е изплела вече пет чифта и ги е пратила на бойците от Червената армия. В големите пръсти е сложила бележчици с пожелание за дълго носене. Добре би било един такъв чифт да попадне и при него. Хубави, топли ръкавички от ангорска вълна, която тя бе острйгала от зайците си. Да, тя бе забравила да му съобщи: сега храни зайци, мъжки, женски и седем зайчета. Едва в края на цялото това мило, старческо бъбрене се намираше най-главното, че германците бяха прогонени от Сталинград и че ги бяха напъхали там в миша дупка, дори се говори, че някакъв техен най-главен са взели в плен. Тъкмо когато ги подгонили, пристигнала в Камишин за пет дни Оля, пристигнала и живяла при нея, тъй като Олината къща била бомбардирана. Сега тя работи в пионерния баталион с чин лейтенант и вече била ранявана в рамото, поправила се и била наградена с орден — но какъв, бабичката, разбира се, не се сещаше да му съобщи. Тя добавяше, че когато седяла при нея, Оля все спяла, а когато не спяла говорела за него, че заедно гадаели на карти и че винаги върху сърцето на момчето спатия лежала дама каро. Майката пишеше, че по-добра снаха от дама каро за себе си, не желае…
13
Алексей се усмихна на трогателната старческа дипломация и предпазливо отвори сивичкия плик от „дамата каро“. Писмото бе късо. Оля съобщаваше, че след „окопите“ по-добрите бойци от работническия им баталион били зачислени в редовна пионерска част. Сега тя е техник лейтенант. Тяхната част именно построила под огъня укрепленията на Мамаев курган30, станали сега толкова известни, а после и укрепителният пояс при Тракторния завод и заради това тяхната част била наградена с ордена на бойното Червено знаме. Оля пишеше че работят Тук до скъсване, че всичко — от консервите до лопатите — трябва да прекарват иззад Волга, която се обстрелва с картечници. Пишеше, че в целия град сега не е останала нито една цяла сграда, а земята е изровена и прилича на снимка от лунен пейзаж.
Оля пишеше, че като излязла от болницата, ги возили на автомобил през целия Сталинград. Тя бе видяла цели планини избити германци, събрани за погребване. А колко от тях се търкаляха по пътищата! И ми се поиска твоят приятел танкист, не помня името, да дойде тук и да погледне това със собствените си очи. Честна дума, всичко това трябва да бъде снето на филм и да бъде показано на такива като него. Нека видят как сме отмъстили за тях на врага. Накрая тя пишеше — Алексей прочете няколко пъти тая непонятна фраза, — че сега, след Сталинградската битка, тя се чувствува достойна за него, героя на героите. Всичко това беше писано набързо, на гарата, където беше спрял ешелонът им. Тя не знаеше къде ще ги откарат сега и какъв ще бъде новият военен адрес. До следващото й писмо Алексей бе лишен от възможността да й отговори, че не той, а тя, тая мъничка крехка девойка, която тихо и загрижено се труди в самият ад на войната, е истински герой на героите. Той още веднъж огледа от всички страни писмото и плика. На обратната страна ла плика беше написано: младши лейтенант от гвардията Оля едикоя си.